Непознати във влака. Дълбока вода. Крясъкът на кукумявката
- Автор: Хайсмит Патриция
- Язык: болгарский
- Переводчик: Екатерина Михайлова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Непознати във влака. Дълбока вода. Крясъкът на кукумявката». Краткое содержание книги:
— Не — отговори Робърт.
— Жена ви каза, че не е изключено. Уинкуп…
— Бившата ми жена — прекъсна го Робърт натъртено.
— Да, разбира се, извинявайте. Та тя каза, че Уинкуп попитал мис Тийролф как сте се запознали и тя му отговорила — чрез някаква приятелка, но се оказало невярно.
Робърт се обърна, за да изтръска цигарата си в саксията.
— Можете да благодарите на жена ми за милите й думи от мое име. И да й кажете, че ще й бъда признателен, ако не се бърка в живота ми.
— Защо се разстроихте? — попита го Липенхолц.
Макгрегър очевидно имаше достатъчно работа и не вдигаше глава от бележника.
— Не съм се разстроил, но ми стана неприятно от намеците ви. А и не виждам какво общо има тук жена ми.
— Тя ви познава, мистър Форестър, а ние, естествено, искаме да научим колкото може повече за вас — каза Липенхолц меко.
Но това не беше просто изучаване, а разпит, и то тенденциозен, което, разбира се, дължеше на Ники. Тя не би се поколебала да им каже, че е способен да убие човек. Двамата полицаи го гледаха изпитателно и секундите едва се нижеха.
— Търсите ли Уинкуп по хотелите? — попита Робърт. — Под друго име, разбира се.
— Да, естествено — отговори Липенхолц. — Доколкото разбрах, на вас ви се е налагало да се лекувате от психическо разстройство, нали така?
За това също можеше да благодари на Ники. В момента, в който Робърт понечи да отговори, един от чертожниците — Робърт не знаеше името му — влезе през външната врата и погледите и на тримата се насочиха към него. Робърт го изчака да прекоси фоайето и да влезе в чертожната.
— Когато бях на деветнадесет години, за известно време посещавах един психоаналитик — каза Робърт. — Отидох при него по собствено желание. Не са ме затваряли насила. Преди около две години — не, преди една, ходих пак, този път при един психотерапевт. За около шест седмици. Мога да ни дам имената им, ако желаете.
Липенхолц само го погледна.
— Жена ви ни разказа как един път сте насочили пушка срещу нея. Каза, че сте стреляли, но не сте улучили.
Робърт пое дълбоко въздух, но първите думи на изречението, което смяташе да каже, се изпариха от главата му.
— Вярно е… наистина насочих пушка срещу нея. Пушката не беше заредена. Един път стрелях с нея, но в камината и това беше при друг случай. Когато жена ми ме предизвика.
— Предизвика ви? — попита Липенхолц.
— Доколкото си спомням, ми каза, че нямам смелостта да стрелям или нещо такова.
— С ловна пушка ли стреляхте? — попита Липенхолц.
— Да — отговори Робърт.
— Стреляте ли с ловни пушки? Ходите ли на лов?
— Не. — Робърт беше сигурен, че Липенхолц и Макгрегър ходят. — Пушката беше на жена ми. Тя ходи на лов от време на време.
— Не е ли опасно да се държи заредена пушка вкъщи?
— Опасно е. Жена ми я беше заредила. Тя има разрешително, не аз.
Липенхолц сложи ръка върху стената до асансьора и се облегна на нея; единият му крак беше кръстосан върху другия и се подпираше на пръстите.
— Бившата ви жена ни разказа нещо по-различно, мистър Форестър.
Робърт усети, че погледът му е прикован в дупчицата точно над петата на тънкия тъмносин чорап на Липенхолц. Премигна с очи и погледна Липенхолц.
— Както вече ви казах, жена ми може да разправя каквото си иска за мен.
— Оказа се, че и мис Тийролф е чувала за тази случка. На нея сте казали, че пушката е била заредена, но не сте стреляли. На кого да вярваме, мистър Форестър?
— Това, което аз ви казах, е истината.
— Кое по-точно? — Липенхолц, изглежда, се забавляваше.
— Пушката не беше заредена, когато я насочих срещу жена си.
— Кой лъже? Мис Тийролф или жена ви? Или и двете? Или вие? — Липенхолц се изсмя, почти изскимтя тихо на три пъти.
— На Джени Тийролф казах, че пушката е била заредена — каза Робърт. — И естествено, тя ви е казала, че е била заредена. Жена ми знае много добре, че не беше.
— Защо казахте на мис Тийролф, че е била заредена? — попита Липенхолц все още усмихнат.
— Не знам. Звучеше по-интересно.
— По-интересно?
— Изглежда, и бившата ми жена смята така.
— А защо изобщо разказахте случката на мис Тийролф?
Имаше чувството, че е затънал в тресавище.
— Не знам.
— Всичко е много неясно. — Липенхолц поклати глава, сякаш подозрителността на Робърт беше извън всякакво съмнение и стига да пожелаят, той ще им бъде в ръцете. После се обърна към Макгрегър, който продължаваше да пише. — Готов ли си, Мак?
— Готов съм — каза Макгрегър.
— Ще ви помолим да не напускате града тази седмица, мистър Форестър — каза Липенхолц и се отлепи от стената. — Дано не ви проваляме плановете за уикенда. Може би ще научим нещо ново.