Спомен за светлина

На Мерилор Каутон щеше да има добра причина да стегне Мандевин и хората си. В този момент Файле можеше да му даде Рога. Разбира се, беше задържала със себе си и няколко от Ча Файле за охрана. Искаше да има при себе си хора, за които знаеше със сигурност, че може да разчита на тях.

Лейрас - дебелата старша на кухните в Тар Валон - излезе от склада и размаха пръст на няколкото млади слугини. После тръгна към Файле. Следваше я дългурест накуцващ младеж, който носеше очукан сандък.

- Нещо за вас, милейди. - Лейрас посочи сандъка. - Амирлин лично го добави за товара ви, сети се в последния момент. Нещо за един неин приятел, от родния край?

- Това е табакът на Матрим Каутон - каза Файле с гримаса. - Когато разбра, че Амирлин има запас листа от Две реки, настоя да го закупи.

- Табак, в такива времена. - Лейрас поклати глава и изтри пръсти в престилката си. - Помня го това момче. Познавала съм по някой и друг младок като него в живота си, все се въртят около кухните като улични палета за огризки. Някой трябва да му намери да свърши нещо полезно.

- Работим по това - отвърна Файле, докато слугата на Лейрас наместваше сандъка във фургона й. Трепна, когато го пусна да тупне на пода и изтупа ръцете си.

Лейрас кимна и тръгна обратно към склада. Файле отпусна ръце на сандъка. Някои философи твърдяха, че Шарката няма чувство за хумор. Че Шарката, както и Колелото, просто _са_. Че не ги интересува нищо и не взимат страна. Само че Файле не можеше да се отърве от мисълта, че Създателят, някъде там, й се хили. Беше напуснала родния дом с глава, пълна с дръзки мечти, дете, решило да тръгне на велико приключение, за да намери Рога.

Животът ги беше избил от ума й, оставяйки я сама да се издърпа от въртопа им. Беше пораснала и бе започнала да обръща внимание на онова, което наистина бе важно. А сега… сега Шарката с почти небрежно безразличие хвърляше Рога на Валийр в скута й.

Отдръпна ръката си, съзнателно отказвайки да отвори сандъка. Бяха й донесли ключа отделно и _щеше_ да провери дали Рогът наистина е вътре. Не сега обаче. Не и преди да остане сама и относително сигурна, че е в безопасност.

Качи се във фургона и отпусна крака на сандъка.

- Все пак не ми харесва - говореше Мандевин до склада.

- На тебе _нищо_ не ти харесва - каза Ванин. - Виж, работата, която вършим, е важна. Войниците трябва да ядат.

- От време на време - изсумтя Мандевин.

- Така е! - намеси се нов глас. Харнан, също от Червените ръце, спря до тях. Ни един от тримата не скочи да помогне на слугите в товаренето на кервана, забеляза Файле. - Яденето е нещо чудесно - каза Харнан. - И ако има специалист по темата, Ванин, това определено си ти.

Харнан беше як мъж, с кръгловато лице и с ястреб, татуиран на бузата. Талманес се кълнеше в него, наричаше го ветеран, оцелял от Шестетажното клане и Хиндерстап, каквото и да бяха те.

- Е, това ме наранява, Харнан - каза Ванин отзад. - Наранява ме тежко.