Малката Дорит (Избрани творби в пет тома. Том 3)

С тази допълнителна задача, от каквато много услужливи мъже преди него бяха загинали, Артър Кленъм беше достатъчно зает и водеше твърде еднообразен живот. Единственото му развлечение в продължение на редица месеци бяха редовните посещения в мрачната болнична стая на майка му и не по-малко редовните — у мистър Мийгълс в Туикнъм.

Той чувствуваше липсата на малката Дорит с тъга и болка. Бе очаквал, че ще му липсва, но не дотолкова. Едва сега от опит разбра какво голямо място в живота му остана празно, след като познатата дребна фигурка го напусна. Усещаше също, че трябва да се прости с надеждата за нейното завръщане, защото разбираше достатъчно добре характера на семейството, за да бъде сигурен, че много нещо го дели от нея. С тъга си спомняше за някогашния интерес, който изпитваше към нея, и някогашното й уверено упование в него — колко скоро дойде промяната и колко скоро всичко това потъна в миналото заедно с толкова други тайни нежни чувства.

Той остана дълбоко развълнуван, когато получи писмото й, но все пак беше достатъчно разумен да съзнае, че не е само разстоянието, което ги дели. Това му помагаше да разбере по-ясно мястото, което семейството му бе отредило. Видя, че тя тайно си спомня за него с благодарност, а те го мразят заедно със затвора и всичко, свързано с него.

В тези размишления за нея, които се въртяха в главата му всеки божи ден, той си я спомняше, както в онези дни. Тя беше невинната му приятелка, нежното му дете, милата му малка Дорит. Самата промяна на обстоятелствата странно съвпадна със склонността, усетена за пръв път през нощта, когато розите му отплаваха надалече, да се счита за много по-стар от годините си. Малко му идваше наум, че кроежите му за нея, колкото и слабо вероятни и нежни да бяха, биха й причинили неописуемо страдание. Той си мислеше за бъдещето й и бъдещия й съпруг с привързаност, която би изцедила от сърцето й последната капка надежда и би го разбила.