Камъкът на раздялата

Кадрах стисна парапета и изстена, когато „Облакът на Еадне“ се издигна високо, а после отново се спусна в падината между две вълни. Над главите им платната пукаха от силния вятър — шляпащи експлозии, подобни на удари с камшик.

— О, Бриниох — замоли се монахът, — махни този ураган!

— Това не може да се нарече и буря — презрително каза Мириамел. — Ти никога не си бил в истинска морска буря.

Кадрах преглътна и изстена:

— И не искам.

— Освен това защо се молиш на езически богове? Нали си ейдонитски монах.

— Молих се за застъпничеството на Усирис целия следобед — каза Кадрах; лицето му бе бледо като рибешко месо. — Помислих си, че е време да опитам нещо различно. — Той се изправи на пръсти и се наведе през парапета. Мириамел се обърна на другата страна. След малко монахът се изправи и избърса устата си с ръкав. По палубата затропа дъжд.

— А вас, лейди — каза Кадрах, — нищо ли не ви тревожи?

Тя премълча подигравателния си отговор. Той изглеждаше наистина жалък — няколкото му кичура коса бяха залепнали по черепа, около очите му имаше тъмни кръгове.

— Много неща, но не и да съм на кораб в открито море.

— Смятай се за благословена — промърмори той, а после се обърна, за да се наведе отново през парапета. И изведнъж се облещи, изпищя, дръпна се и падна на палубата по задник.

— Костите на Анаксос! — изкрещя Кадрах. — Спасете ни! Какво е това?!

Мириамел пристъпи към парапета и видя от вълните да стърчи една сива глава. Тя беше бегло човекоподобна — без коса, но и без люспи, лъскава като на делфин, с поръбена в червено беззъба уста и очи, подобни на гниещи къпини. Гъвкавата уста се отвори в кръг, като че ли щеше да запее, издаде странен клокочещ крясък, а после главата се скри под вълните, мерна се проблясък на дълги ципести крака и съществото се гмурна. След миг главата се появи отново, още по-близо до кораба. Очите ги наблюдаваха.

Стомахът на Мириамел се сви.

— Килпа! — прошепна тя.

— Ужасна е — каза Кадрах, който все още клечеше до парапета. — Лицето й е на прокълната душа.

Празните черни очи последваха Мириамел, когато тя се премести няколко крачки настрани покрай парапета. Тя разбираше монаха много добре. Килпата бе много по-ужасяваща, отколкото би могло да е всяко обикновено животно, без значение колко е диво — толкова ужасяващо близка до хората и все пак толкова лишена от каквото и да било, което да прилича на човешки чувства или разбиране.

— Не съм виждала килпа от години — бавно каза тя, неспособна да откъсне очи от сивата глава. — А и никога не съм ги виждала толкова отблизо. — Мислите й се върнаха към детството й, към едно пътуване, което бе предприела с майка си Хилиса от Набан до остров Винита. Килпа се бяха плъзгали покрай дирята на кораба и за малката Мириамел те изглеждаха почти игриви, като делфини или летящи риби. Сега, като видя тази толкова отблизо, разбра защо майка й набързо я бе дръпнала от парапета и потрепери.