Камъкът на раздялата

Мириамел се засмя и веднага след това потрепери. Въпреки студа резкият морски въздух значително бе подобрил външния й вид. Тя вече нямаше чувството, че ще припадне — всъщност се чувстваше толкова по-добре, че не възрази, когато графът на Еадне и Дрина плъзна ръка около раменете й.

— Вие сте странна, но вълнуваща млада жена, лейди Мария — прошепна Аспитис едва доловимо над воя на вятъра. Топлият му дъх докосна измръзналото й ухо. — Чувствам, че около вас има някаква тайна. Всички провинциални момичета ли са така подвластни на настроения?

Мириамел съвсем определено не беше на едно мнение относно тръпката, която преминаваше през нея. Страх и възбуда изглеждаха опасно преплетени.

— Недейте — най-накрая каза тя.

— Недейте какво, Мария? — Бурята бучеше и вилнееше; докосването на Аспитис беше спокойно, копринено.

Поток объркани образи като че ли нахлу с вятъра — студеното далечно лице на баща й, младият Саймън, който се усмихва криво, бреговете на Илфуент, блещукащи в светлини и сенки. Кръвта шумно туптеше в ушите й.

— Не — каза тя, освободи се от ръката на графа, излезе изпод навеса и се изправи. Дъждът мокреше лицето й.

— Но, Мария…

— Благодаря ви за прекрасната вечеря, граф Аспитис. Причиних ви много неприятности и моля за извинението ви.

— Няма нужда да искате никакво извинение, милейди.

— Тогава ви желая лека нощ. — Блъскана от силния вятър, тя мина по палубата, слезе по стълбата и тръгна по тесния коридор. Влезе в каютата, която споделяше с Кадрах, спря в тъмнината и заслуша равното носово сумтене на монаха, благодарна, че той не се буди. След няколко мига чу ботушите на Аспитис да тропат по стълбите; вратата на каютата му се отвори, а после се затвори зад гърба му.

Мириамел дълго стоя облегната на вратата. Сърцето й биеше толкова бързо, като че ли искаше да избяга, за да се спаси.

Това любов ли беше? Страх? Какъв вид магия хвърляше златокосият граф, че тя се чувстваше толкова уплашена, толкова преследвана? Беше останала без дъх, объркана като подплашено зайче.

Мисълта да легне и да се опитва да спи, докато бе толкова развълнувана, а Кадрах да й хърка на пода, бе непоносима. Тя открехна вратата на каютата и се ослуша, а после се измъкна и пак се качи на палубата. Въпреки поройния дъжд бурята като че ли бе утихнала малко. Корабът все още се клатеше така, че тя не можеше да върви, без да се държи за вантите, но морето се бе поуспокоило.

Привлече я някаква обезпокояваща, но примамлива песен. Песента се извиваше и пробождаше бурната нощ като конец от сребристозелено. Ставаше ту мека, ту възторжена или пронизващо силна, но промените се извършваха толкова неусетно, че бе невъзможно човек да си спомни какво се е случвало преди миг, нито да си представи как нещо различно от онова, което е в момента, изобщо може да съществува.