Камъкът на раздялата

И той отново се поклони на Мириамел, а после се усмихна любезно на Кадрах. Този път Кадрах също се усмихна, но усмивката му по-скоро приличаше на озъбване. Пажът, внимателно понесъл лампата, ги изведе от каютата.

Аспитис остана замислен за миг, после взе каната и си наля още една чаша — и я изпи на една дълга глътка. Най-после проговори:

— Е, Ган Итай? Необичайно е да идваш тук… и е още по-необичайно да напуснеш носа през нощта. Нима водите са толкова спокойни, че песента ти не е необходима?

Нискито бавно поклати глава.

— Не, господарю на кораба. Водите засега са безопасни. Исках да дойда да ти кажа, че съм обезпокоена.

— Обезпокоена? От момичето? Та нали нискитата не са суеверни като моряците.

— Не като моряците, не. — Тя дръпна качулката си напред и скри всичко освен ярките си очи. — Момичето и монахът, дори и ако не са онова, което казват, са най-малката от грижите ми. От север идва огромна буря.

— И си слязла от носа, за да ми кажеш това? — подигравателно попита Аспитис. — Знаех го още преди да отплуваме. Капитанът казва, че ще стигнем брега, преди бурята да връхлети.

— Може и да е така, но има огромни стада килпа, които се движат насам от северните морета, като че ли плуват пред бурята. Песента им е яростна и студена, граф Аспитис. Като че ли идват от най-черната вода, от най-дълбоките падини. Никога не съм чувала такава песен.

Аспитис се вгледа в нея за момент; очите му бяха мътни, като че ли виното най-после бе започнало да го хваща.

— „Облакът на Еадне“ има много важни задачи, възложени ни от херцог Бенигарис. Ти просто прави онова, което е смисълът на живота ти. — Той стисна главата си с ръце. — Уморен съм, Ган Итай. Върни се на носа. Трябва да подремна.

Нискито го наблюдава известно време, изпълнено с неизмерима сериозност, а после се поклони елегантно и излезе. Вратата тихо хлопна. Граф Аспитис заспа, както си седеше на масата.