Камъкът на раздялата
- Автор: Уильямс Тэд
- Серия: memory, sorrow and thorn #2
- Год: 2004
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 954-585-536-3
- Переводчик: Георги бенев
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Камъкът на раздялата». Краткое содержание книги:
Планинците бяха подозрителни хора, но през последната година бяха свикнали с бегълците от войната, така че Еолаир успя да си намери подслон на няколко пъти. Онези, които го приемаха, бяха много по-заинтересувани от новините, които носеше, отколкото от това, че той е графът на Над Мулах. Напоследък клюките бяха най-ценената монета в държавата.
Толкова далеч от градовете никой въобще не знаеше много за принц Джосуа, да не говорим за това как битката му с Върховния крал би могла да е свързана с тежкото положение на Хернистир. Никой в Дилати нямаше ни най-малка представа дали братът на крал Елиас Джосуа е жив, или мъртъв, да не говорим за това къде би могъл да е. Но планинците бяха чули за смъртоносните рани на собствения си крал Лут от разказите на пътуващи войници, оцелели от битката при Инискрих, и затова се радваха да чуят, че дъщерята на Лут е жива и че хернистирският двор все още съществува, макар и в изгнание. Преди войната почти не бяха мислили за това какво прави или говори кралят в Тайг, но въпреки това той бе част от живота им и Еолаир предполагаше, че фактът, че е останала поне сянка на старото кралство, че още има оцелели от семейството на Лут, някак си потвърждават, че римърсгардците все някога ще бъдат прогонени.
След като излезе от Дилати, Еолаир заобиколи отдалече високостенния Кранхир — най-странния и най-изолиран град в Хернистир — и пое към Абаингат и устието на река Барайлеан. Не се изненада, че хернистирците от Абаингат са намерили начин да живеят под тежкото управление и на Елиас, и на Скали — хората от Абаингат бяха известни с гъвкавостта си. Бе всеобща шега в други части на страната да говорят за пристанищния град като за „крайно северен Пердруин“ поради общата им любов към печалбите и ненавистта им към политиката — или поне онзи вид политика, който пречи на търговията.
В Абаингат Еолаир получи първата истинска подсказка за местонахождението на Джосуа и това стана по много типичен за Абаингат начин.
Вечеряше на една маса с някакъв набански свещеник. Вятърът виеше, по покрива тропаше дъжд и цялото помещение тътнеше като барабан. И там, в странноприемницата, направо пред очите на брадатите римърсгардци и високомерните еркинландци — новите владетели на Хернистир — отецът, който вероятно бе пийнал малко повечко бира, разказа на Еолаир една несвързана, но въодушевяваща история. Току-що бе пристигнал от Санселан Ейдонитис и се закле, че някой там, някой, когото той окачестви като „най-важния свещеник в Санселан“, му казал, че Джосуа Безръкия бил оцелял след падането на Наглимунд. Принцът заедно с още седмина оцелели избягал на изток, в безопасните степи. Свещеникът сподели още, че тези факти му били казани само при условието за неговата пълна дискретност.
Веднага след като му разказа тази история, сътрапезникът на Еолаир, изпълнен с пиянско разкаяние, го помоли да се закълне, че ще запази тайната му — както, графът бе сигурен, беше молил и много други, на които я бе разкрил. Еолаир се съгласи с достойно за похвала невъзмутимо лице.
Имаше няколко неща в този разказ, които го заинтересуваха. Точният брой на оцелелите в групата на Джосуа изглеждаше възможен признак за истинност, въпреки че той трябваше да си признае, че звучи почти като легенда, която тепърва се създава: едноръкият принц и храбрата му седморка. Освен това разкаянието на свещеника, че е издал тайната, изглеждаше истинско. Той не бе разказал историята, за да се направи на важен — по-скоро бе от онзи вид хора, които не могат да пазят тайна дори и за да спасят душата си.
Това, разбира се, повдигаше един въпрос. Защо човек с някаква важност в Майката Църква, какъвто според предположенията бе информаторът на свещеника, би поверил такова важно сведение на един малоумник, на чието глупаво червеникаво лице явно бе изписано, че не заслужава доверие? Определено никой не можеше да очаква, че този пияница ще запази нещо в тайна, да не говорим за толкова важна тайна в разкъсвания от война Север.
Еолаир бе объркан, но и заинтригуван. И започна да обмисля едно пътуване до равнините от другата страна на Еркинланд.
По-късно същата вечер, докато се връщаше от конюшнята — Еолаир никога не поверяваше на друг човек грижите за коня си: навик, който по-често му бе помагал, отколкото пречил — той спря пред вратата на странноприемницата. Яростният вятър, натежал от сняг, вееше по улицата и тракаше по кепенците на прозорците. От другата страна на пристанището морето шепнеше неспокойно. Всички жители на Абаингат като че ли бяха изчезнали. Среднощният град бе призрачен кораб, който се носеше под луната без капитан.