Камъкът на раздялата

Мириамел се качи до нискито и седна.

— Не ти ли омръзва да пееш?

Ган Итай се засмя тихо:

— На една майка омръзва ли й да отглежда децата си? Разбира се, но това ми е работата.

Мириамел тайничко хвърли поглед към сбръчканото лице на Ган Итай. Очите на нискито се взираха изпод белите й вежди в пръските и вълните.

— Защо Кадрах те нарече Тинуук… — Тя се опита да си припомни думата.

— Тинукеда’я. Понеже това сме ние: Деца на океана. Твоят придружител е учен човек.

— Но какво значи това?

— Значи, че винаги сме живели сред океана. Дори и в далечната Градина ние винаги живеехме на края на земята. Само откакто дойдохме на това място, някои от Децата на Кормчията се промениха. Някои съвсем изоставиха морето. Толкова ми е трудно да разбера това, колкото и ако някой спре да диша и започне да твърди, че това е много хубав начин на живот. — Тя поклати глава и сви тънките си устни.

— Откъде е народът ви?

— Много отдалеч. Остен Ард е само последният ни дом.

Мириамел помисли малко и каза:

— Винаги съм си мислила, че нискитата са същите като хората от Вран. А и вие много приличате на хората от Вран.

Ган Итай пак се засмя. Смехът й приличаше на шепот на вълни по пясък.

— Чувала съм, че макар и да са различни, някои животни си приличат, тъй като правят едни и същи неща. Вероятно хората от Вран, също като Тинукеда’я, са свеждали глави твърде дълго. — Тя пак се засмя, но Мириамел си помисли, че това не е щастлив смях. Най-после нискито каза: — А ти, дете? Сега е твой ред да отговаряш на въпроси. Защо си тук?

Изненадана, Мириамел я погледна.

— Какво?

— Защо си тук? Мислих за онова, което каза, и не съм сигурна, че ти вярвам.

— Граф Аспитис ми вярва — малко разсърдено отвърна Мириамел.

— Може и да е така, но аз съм различна. — Ган Итай обърна очи към Мириамел. Дори и на неясната светлина от лампите те блещукаха като антрацит. — Сподели с мен.

Мириамел поклати глава и се опита да се отдръпне, но тънките силни пръсти на нискито се сключиха върху китката й.

— Извинявай — каза Ган Итай. — Уплаших те. Нека успокоя ума ти. Реших, че във вас няма вреда… или поне не за „Облака на Еадне“, което е всичко, от което се интересувам. Сред моя народ ме смятат за странна, тъй като преценявам бързо. Когато нещо или някой ми харесва, значи ми харесва. — Тя се засмя сухо. — Реших, че те харесвам, Мария… ако това е името ти. То ще бъде твоето име засега, щом така желаеш. Не бива да се страхуваш от мен, не и от старата Ган Итай.

Объркана от вечерта, от виното и от това най-последно от всички чувства, Мириамел заплака.

— Недей, дете, недей… — Нежната ръка на Ган Итай, с пръсти като крачета на паяк, я потупа по гърба.

— Нямам дом. — Мириамел се бореше със сълзите си. Беше на ръба да каже неща, които не трябваше да казва, без значение колко искаше да й олекне. — Аз съм… бегълка.