Камъкът на раздялата

— Аха! — Аспитис кимна сериозно. С младоликото си лице и превъзходните си къдрици той изглеждаше почти като дете, което си играе на възрастен. — Но вижте, вие нищо не сте хапнали, лейди. Гозбите не ви ли харесват?

— О, не, граф Аспитис! — бездиханно каза тя, като търсеше място, на което да остави чашата си, за да може да вземе ножа. Забеляза, че чашата пак е празна. Аспитис видя погледа й и се наведе напред с каната.

Докато тя се хранеше, графът говореше. Като че ли за да се извини за одевешния си разпит, той поддържаше разговора лек като лебедов пух, като говореше най-вече за странни или глупави неща, които се случваха в набанския двор. Ако някой го чуеше как говори, това трябваше да е доста пищно място. Той разказваше добре и скоро я накара да се засмее — всъщност, заради клатенето на кораба и чувството, че стените на малката каюта я притискат, тя започна да се чуди дали не се смее твърде много. Цялата обстановка беше някак подобна на сън. Беше й трудно да фокусира очите си върху усмихнатото лице на Аспитис.

Когато изведнъж осъзна, че вече не може да види никакво лице, една ръка се отпусна леко на рамото й: Аспитис стоеше зад нея и все още говореше за придворните дами. През винените пари, които изпълваха главата й, тя чувстваше докосването му, тежко и горещо.

— … но разбира се, тяхната красота е онази доста… подготвена красота, ако разбирате какво искам да кажа, Мария. Не искам да съм жесток, но понякога, когато духне вятър, от херцогиня Несаланта лети пудра като сняг от планински връх! — Ръката на Аспитис я стисна нежно, а после се премести на другото й рамо. По пътя пръстите му преминаха леко по тила й. Тя потрепери. — Не ме разбирайте погрешно, бих защитавал до смърт честта и красотата на нашите придворни набански жени… но в сърцето ми няма нищо толкова хубаво, колкото неподправената красота на едно провинциално момиче. — Ръката му отново се премести към врата й, докосването й бе нежно като крило на дрозд. — Вие сте толкова красива, лейди Мария. Толкова съм доволен, че ви срещнах. Бях забравил какво е да видя лице, което няма нужда от разкрасяване…

Стаята се завъртя. Мириамел внезапно се изправи и събори чашата с лакът. Няколко капки, подобни на кръв, попиха в кърпата й за ръце.

— Трябва да изляза навън. Трябва да подишам свеж въздух.

— Милейди — каза Аспитис; в гласа му явно се долавяше загриженост, — зле ли ви е? Надявам се, че моята бедна маса не е станала причина за неудобството на нежния ви организъм.

Тя помаха с ръка в опит да го успокои; искаше само да излезе от блестящата светлина на лампите и задушаващо топлия ароматизиран въздух.

— Не, не. Просто искам да изляза навън.