Камъкът на раздялата

— Казваш, че си виждала килпа и преди, милейди? — попита някой и тя се извърна и видя Аспитис — бе отпуснал ръка на рамото на клекналия Кадрах. Монахът изглеждаше много зле.

— При едно отдавнашно посещение на… на Вентмаут — набързо каза тя. — Ужасни са, нали?

Аспитис бавно кимна: гледаше Мириамел, вместо хлъзгавото сиво нещо, което подскачаше във вълните под тях.

— Не мислех, че килпа плуват и в студените северни води.

— Ган Итай не ги ли държи на разстояние? — каза тя, за да смени темата. — Защо тази е дошла толкова близо?

— Понеже нискито е преуморена и легна да поспи, а също така понеже килпа са станали много смели. — Аспитис се наведе, взе от палубата един железен пирон с квадратна глава и го хвърли към безмълвния им наблюдател. Пиронът цопна на около стъпка от безносата безуха глава на килпата. Черните очи не примигнаха. — Напоследък са станали много активни. Потопили са няколко малки съда от зимата насам, а дори и два-три големи кораба. — Той бързо вдигна ръката си и златните му пръстени проблеснаха. — Но не се страхувай, лейди Мария. Няма по-добър певец от моята Ган Итай.

— Това нещо е ужасно! Зле ми е! — изстена Кадрах. — Трябва да отида да си легна. — Изправи се с мъка и се запрепъва по палубата.

Графът изкрещя някакви заповеди на екипажа и после обясни на Мириамел:

— Трябва да свием платната. Идва много силна буря и можем само да я изчакаме да премине. — Като че ли да подчертае тази мисъл, една светкавица отново проблесна на северния хоризонт. — Ще бъдете ли така добра да се присъедините към мен за вечеря? — Над вълните се дотърколи гръм; нов порив дъжд помете палубата. — По този начин хем спътникът ви ще си почине на спокойствие и ще се възстанови, хем и вие няма да сте без компания, ако бурята стане страшна. — Той се усмихна и показа равните си зъби.