Камъкът на раздялата

Целият римърсгардски народ на Скали идваше тук от север — млади и стари, жени и деца. Еолаир се вгледа надолу към дребните работещи фигурки. „Ако вали в Хернисадарк през късния месец тиягар, нагоре при Наарвед и Скоги трябва да е замръзнал ад. Багба да ме ухапе, ама че ужас! Скали ни прогони в пещерите и сега ще премести римърсгардците си в земите, които завладя от нас“.

Въпреки всичко, което народът му вече бе изстрадал от войниците на Скали Остроносия, въпреки погубения крал Лут и бедния принц Гуитин, въпреки стотиците мъртви от собствените му смели мулахи под сивото небе на западните полета, графът изведнъж осъзна, за своя собствена изненада, че в него има дълбини на гнева и на суровата омраза, които все още не са отприщени. Хората на Скали, които се перчеха по пътищата на Хернисадарк, бяха достатъчно лоши, но мисълта за това как те довеждат жените и семействата си да живеят на хернистирска земя изпълваше Еолаир с гняв, по-силен от всеки, който бе изпитвал, откакто първите хернистирци бяха паднали на Инискрих. Еолаир обаче не можеше да направи нищо и само безпомощно проклинаше нашествениците и си обещаваше, че ще гледа как чакалите на Скали вият под ударите на камшици и бягат обратно към Калдскрайк — поне онези, които нямаше да умрат на свещената хернистирска земя, която бяха осквернили.

Внезапно графът на Над Мулах замечта за чистотата на битката. Силите на Хернистир бяха толкова осакатени при Инискрих, че оттогава не можеха да водят друга война, освен партизанска. А сега бяха прогонени в Грианспог и не можеха да направят почти нищо, освен да тормозят победителите. Богове, колко хубаво би било отново да размахва меча си, да е в редицата щитове, които отразяват слънчевата светлина, и да заповяда атака! Знаеше, че това е глупаво желание, беше предпазлив човек и предпочиташе обмислените разговори пред битките, но сега жадуваше за простота. Откритата битка, въпреки цялото си безумно насилие и ужас, все пак бе някаква красива идиотщина, в която човек можеше да се хвърли като в прегръдките на любовница.

А сега зовът на тази привлекателна, но опасна любовница ставаше по-силен. Цели народи като че ли бяха тръгнали на поход, цареше хаос, луди хора управляваха и ужасяващи легенди бяха станали реалност — и Еолаир жадуваше за прости неща!

Но дори и обзет от тези мечти, Еолаир знаеше, че не иска това насилие — плодовете на насилието невинаги отиват при справедливите или мъдрите.