Камъкът на раздялата

Еолаир слизаше от височините на Грианспог насред най-лошата снежна буря на лятото. Тайните пътеки, които той и хората му с толкова труд бяха изсекли през гората само преди седмици, сега бяха покрити с дълбок сняг. Тъмното небе висеше потискащо ниско, като таван на гробница. Седлото му бе натъпкано с внимателно изрисувани карти, а главата му — с мрачни мисли.

Еолаир знаеше, че няма смисъл да се преструва, че земята страда само от чудат каприз на времето. Някаква мъчителна болест се разпростираше над Остен Ард. Може би Джосуа и мечът на баща му наистина бяха свързани с нещо по-ужасно от човешките войни.

Графът на Над Мулах изведнъж си спомни собствените си думи, изречени пред Голямата маса на краля преди година. „Богове на земята и небето — помисли си, — сякаш цял живот е минал от онези мирни дни!“ „Злото е излязло… — бе казал той на събралите се рицари през онзи ден. — Не са само бандити, които обират пътниците и избиват земеделците, които живеят усамотено. Хората от Севера се страхуват…“

„Не са само бандити…“ Еолаир поклати глава, отвратен от себе си. Бе толкова въвлечен в ежедневните проблеми на борбата за оцеляване на народа си, че бе пропуснал да следва собственото си предупреждение. Наистина имаше по-големи заплахи от Скали от Калдскрайк и неговата армия главорези.

Бе чувал слуховете, разказвани от оцелели след падането на Наглимунд, обърканите разкази за някаква призрачна армия, събрана от Върховния крал Елиас. Още като дете бе чувал приказки за Белите лисици — демони, които живееха в най-тъмните и най-студени земи на север — появявали се като чума, а след това изчезвали. През цялата изминала година живеещите по Ледената граница си бяха шепнали около вечерните огньове точно за такива бледи демони. Колко глупаво, че точно Еолаир не беше осъзнал истината зад тези разкази — не беше ли самият той говорил точно за това на Голямата маса!?

Но какво можеше да означава това? Ако същества като тези Бели лисици наистина бяха въвлечени, защо трябваше да са на страната на Елиас? Можеше ли това да има нещо общо с отвратителния Приратес?

Графът на Над Мулах въздъхна и се наведе на една страна, за да помогне на коня си да пази равновесие — слизаха по една опасна пътека. Може би въпреки цялата си глупост Мейгуин беше права да възложи тази задача на него. И все пак това не беше оправдание за начина, по който го бе направила. Защо трябваше да се отнася с него по начина, по който го стори в подземния град, след всичко, което бе направил за нейното семейство, след вярната му служба на крал Лут? Уплахата й и необикновеността на положението им можеха да са причина за такава нелюбезност — но не и оправдание за нея.