Съдбовният кораб [bg]

— Не съм ядосана — отрече тя. — Не мога да спра да мисля, че нещата можеха да се развият по друг начин. Аз съм… наранена. Не. Поразена. От всичко, което не направи, предвид че ние сторихме всичко по силите си за теб. От всичко, което скри от нас. И вероятно силата на това чувство е тясно свързана с това колко много наистина те обичам. Защо не можа да ни се довериш, Парагон? Ако беше споделил тайните си, всичко можеше да се развие по друг начин.

Известно време той размишляваше над думите ѝ, докато тя го ръчкаше по врата и челюстта.

— Ти също имаш много тайни — неочаквано я обвини той. — Неща, които никога не си споделяла с никого от нас. Как можеш да ме презираш за същото?

Внезапно тонът ѝ стана официален.

— Тайните, които тая, са мои. Пазенето им не вреди на никого.

Парагон долови съмненията ѝ.

— Не си сигурна. Моите тайни щяха да са също толкова опасни, ако ги бях споделил, колкото и като ги затаих. Но както каза, моите тайни си бяха мои. Вероятно единственото нещо в света, което е истински мое.

Тя мълча дълго време.

— Къде са драконите? — попита накрая. — Какво са драконите и защо в теб има дракони? Заради теб ли сънувах змии и дракони? Призоваванията ми всъщност към теб ли ме водеха?

Той се замисли за момент.

— Какво ще ми дадеш в замяна на отговор? Някоя от твоите тайни? За да покажеш, че ми вярваш, колкото и аз на теб?

— Не знам дали мога — отвърна бавно Янтар. Бе спряла да докосва лицето му. — Тайните ми са моята броня. Без тях съм уязвима за всякакъв вид болка. Дори такава, каквато хората не причиняват нарочно.

— Виждаш ли? Значи наистина разбираш — бързо отговори Парагон. Усети как кукичката попада в целта.

Тя пое дъх и заговори бързо, сякаш се гмуркаше в студена вода.

— Трудно е за обяснение. Когато бях много по-млада и говорех за това, хората си мислеха, че съм твърде самонадеяна. Опитаха се да ми кажат, че няма как да съм онова, което знаех, че съм. В крайна сметка избягах от тях. И когато го направих, си обещах, че повече няма да се страхувам какво си мислят другите за мен. Щях да запазя за себе си бъдещето, което знаех, че ме очаква. Споделила съм мечтите си с много малко други.

— Казваш ми едно нищо с много думи — нетърпеливо изтъкна Парагон. — Какво точно си ти?

Тя се засмя леко, без следа от радост.

— Не знам как да ти го кажа с една дума. Наричали са ме глупачка толкова често, колкото и пророчица. Винаги съм знаела, че има неща, които трябва да направя за света, неща, които никой друг не може да свърши. Е, същото важи и за всеки човек, не се съмнявам. И въпреки това аз следвам път, който не мога да видя ясно. Срещат се неща, които да ме направляват, но не винаги мога да ги открия. Започнах с търсенето на момче роб с девет пръста. — Тя поклати глава. Той го почувства.