Гаснещ зрак [bg]

Каладън Бруд се поколеба, после сви рамене.

— Тези дъщери — кръвта на майка им тече буйно в тях. Още при пристигането ни усетих, че проучват силата си. Тази цитадела е претъпкана, Аномандър, и под това нямам предвид съществата от плът и кръв около нас. Нещо друго обитава тук и то знае, че съм дошъл, и това не му харесва. Колкото до Вренек обаче… — Помълча, после сви рамене. — Той се е сдобил с могъщи защитници.

— Целият този мистицизъм ме уморява — изръмжа Аномандър и се пресегна за чаша. — Тази магия се оказва коварен акт, предизвикващ най-лошото в нас.

Айвис си замълча, но Сандалат, която го беше наблюдавала, видя нещо болнаво в изражението му.

— Майстор Айвис, лошо ли ви е?

Той сякаш потръпна от въпроса. Разчеса с дебели пръсти побелялата си брада и заговори.

— Тази магия, изглежда, е в крак с естествено присъщото ни разнищване на благоприличие и скромност. — Хвърли поглед към Каладън Бруд. — Гората е неспокойна, със земни духове. Видях със собствените си очи проливането на жертвена кръв, само че кървенето не беше на смъртен. Висши зидарю, казвали са ми, че вашите сили са от земята. Какво можете да ми кажете за една богиня, увиснала над земята на ложе от дървени шипове? Пронизана през тялото, дори през черепа, но въпреки това живее и говори…

Сандалат го зяпна. Сцената, която описваше, я ужаси.

След дълго мълчание лорд Аномандър проговори:

— Айвис, къде намери тази… богиня?

Айвис се сепна.

— Милорд? В гората, на една поляна.

— Тя там ли остана?

— Не знам. Признавам, нямах куража да се върна.

— И тя ти говореше? Какво каза?

Айвис се намръщи и извърна очи.

— Че ще се провалим във всичко, което правим. Светът се променя и няма мир в това, което иде. Това, което ще се роди наново, ще е като бебе върху куп трупове. Жива корона — довърши с хриптене — над мъртва слава.

Аномандър изруга и се изправи.

— Стига с тези глупости. И не си си го представил това, Айвис? Тя наистина е там? Ще говоря с тази богиня — ще опровергая тези пророчества за провал и смърт. — Придърпа наметалото си. — Ако не — добави с ръмжене, — ще сложа край на мъчението ѝ.

— Опитах същото, милорд — каза Айвис. — А тя ми се подигра за това. Махнете ли шиповете, тя наистина ще умре. За да живее, трябва да страда, тя е богиня на земята. — Погледна отново Каладън Бруд. — Както страда земята. — Обърна се отново към Аномандър. — Милорд, тайстите са като нокти, дращещи през плътта на света. Всяка раздрана бразда е спечелена победа. Всяка опустошена ивица плът чертае напредъка ни — и всичко това за нищо. Когато убием онова, на което стоим, всичко свършва и съдбата, в която сме вярвали за своята раса, се оказва нищожна.

Трепереше. Взе каната с вино, пи от извитото ѝ гърло и се поля.