Драконите на сломеното слънце [bg]

Той придърпа Мина и я целуна. Сетне я остави насред пътеката, сред умиращите цветя, и тръгна към дървото. То сякаш долови приближаващата опасност. Около глезените му плъзнаха сиви лози. Върху него заваляха мъртви клони, които започнаха да го удрят по гърба и раменете. Той изрита лозите и отхвърли клоните.

Колкото повече се приближаваше до дървото, толкова по-отчетливо долавяше нарастващата слабост. Дървото искаше да го убие, както бе убивало хиляди преди него. Соковете в ствола му бяха почервенели от кръвта им. Всяко лъскаво листо бе душата на убит елф.

Дървото на Щита бе високо, ала дънерът му бе тънък. Силван с лекота обви ръце около него. Беше слаб и замаян от остатъчния ефект на отровата и се питаше дали ще има сили да го изтръгне от земята.

Ти имаш силата. Само ти.

Стволът на дървото започна да се гърчи в ръцете му като тялото на змия. Младежът потръпна от ужасното усещане.

Той го пусна и отстъпи. „Ако щитът падне — помисли си, връхлетян от внезапни съмнения, — земите ни ще останат напълно открити.“

Нацията ви векове наред е устоявала гордо, защитавана от храбростта и уменията на войните ви. Тези славни дни ще се върнат. Дните, когато светът уважаваше елфите, почиташе ги и се боеше от тях. А ти ще бъдеш крал на могъща държава и могъщ народ.

„Ще бъда крал — повтаряше си Силван. — А тя ще види в мен величието и благородството и ще ме обича.“

Той стъпи здраво на земята. После улови гърчещия се дървесен ствол и като призова цялата сила, извираща от вълнението, любовта, амбициите и мечтите си, започна да дърпа.

Един от корените се отплесна. Може би беше онзи корен, който черпеше живот от собственото му сърце, понеже силата и волята му се удвоиха и утроиха. Напрегна мишци и задърпа още по-ожесточено. Почувства как се изтръгват още и още корени.

— За Мина! — произнесе тихо.

Корените се изскубнаха толкова внезапно, че Силван падна по гръб. Дървото се стовари върху него. Беше невредим, но не виждаше нищо от листата, вейките и клоните върху лицето си.

Ядосан и засрамен, усещайки, че отстрани навярно изглежда като пълен глупак, младежът изпълзя изпод дървото. Лицето му гореше от смущение и триумф. Той избърса калта от ръцете си.

Слънцето сияеше ослепително. Силван вдигна очи, за да срещне огненочервения му блясък. Прозрачната завеса бе изчезнала и никакво потрепване не препречваше пътя на лъчите му. Откри, че не може да гледа право в него, нито дори в близост до него. Очите му се насълзиха от болка. Премигна, за да махне сълзите от клепките си. Сега на мястото му виждаше единствено черно петно.