![Драконите на сломеното слънце [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/5/7/4/drakonite-na-slomenoto-slnce-bg-download.jpg)
Драконите на сломеното слънце [bg]
- Автор: Уэйс Маргарет, Хикмэн Трэйси
- Серия: Войната на душите #1
- Год: 2005
- Язык: болгарский
- Год: ИнфоДар
- ISBN: 954-761-174-7
- Переводчик: Петр Тушков
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Драконите на сломеното слънце [bg]». Краткое содержание книги:
Драконът най-сетне бе завършил трансформацията си. Беше цял. Беше могъщ. Омразата към елфите бълбукаше в корема му. Смяташе да изплюе тази отрова върху тях и да ги гледа как умират в адски гърчове и мъки. Циан разпери криле и се понесе във въздуха.
— Погледни ме! — изрева той. — Виж ме, Силваношей! Виж моето могъщество и силата ми и посрещни собствената си гибел.
Генерал Конал най-сетне видя заблудата, в която бе живял толкова дълги години. Осъзна, че през цялото време е бил пионка в ръцете на Циан Кръволока, подобно на онзи, когото сам беше презирал — Лорак Каладон. В този миг Конал прозря истината. Щитът не ги пазеше, а ги убиваше. Неспособен да помръдне от ужасяващата мисъл за участта, която бе навлякъл на народа си, той се втренчи нагоре към дракона, който тъй дълго бе пил от кръвта на елфите. Генералът отвори уста, за да нареди да открият стрелба, ала в същия миг сърцето му, преизпълнено с бяс и вина, се пръсна в гърдите му и той падна ничком.
Кайрин се спусна към чичо си. Конал беше мъртъв.
Драконът се издигна още по-високо и закръжи, удряйки въздуха с огромните си криле, за да позволи на драконовия страх да се разпростре над всички елфи като гъста, заслепяваща мъгла.
Силван се отпусна обезсилен до Мина. Не виждаше почти нищо край себе си, ала дори докато падаше, опита да защити тялото й със своето.
— Мина — прошепна последните слова, които му бе съдено да произнесе. — Обичам те.
Той рухна. Мракът го обгърна изцяло.
Момичето чу думите му. Кехлибарените й очи се отвориха и откриха неподвижния Силван до себе си. Младежът не дишаше. Тя се огледа. Драконът се виеше в мързеливи кръгове над бойното поле и се готвеше да нападне. Елфите не можеха да се защитят, парализирани от драконовия страх, който извиваше вътрешностите ти и притискаше сърцето, докато откриеха, че не могат да дишат, нито да мислят за нещо друго освен за приближаващите болка и ужас. Стрелците просто се взираха към смъртта си със запънати стрели, но твърде разтреперани ръце дори за да държат лъковете както трябва.
Техният генерал лежеше мъртъв на земята.
Мина се приведе над Силваношей. Целуна го и прошепна:
— Не бива да умираш! Имам нужда от теб!
Младежът задиша отново, но не помръдна.
— Стрелците, Силваношей! — извика момичето. — Нареди им да стрелят! Ти си техен крал! Ще ти се подчинят! — Тя го разтърси. — Силваношей!
Той простена. Очите му потрепнаха, ала Мина чувстваше, че времето й изтича.
Тя скочи на крака.
— Стрелци! — изкрещя на безупречен силванести. — Сагасто! Огън! Огън!
Кристално ясният призив проряза мъглата на драконовия страх и накара едного от стрелците да дойде на себе си. Не знаеше кой е извикал, но бе чул една-единствена дума, която се заби в мозъка му като нажежен пирон. Той издигна лъка и се прицели в дракона.
— Сагасто! — крещеше Мина. — Погубете го! Той ви предаде!
И друг от стрелците излезе от унеса си, последван от още един и още един. Стрелите полетяха във въздуха и заедно с това елфите откриха, че са успели да преодолеят ужаса в себе си. Сега виждаха пред себе си само врага, разбираха, че е смъртен и това ги накара да запънат още веднъж лъковете си. Първите полетели стрели, запратени от разтрепераните им пръсти, едва ли щяха да поразят мястото, накъдето бяха прицелени, ала целта им и без друго бе тъй чудовищно голяма, че все някъде щяха да попаднат. Две от тях разкъсаха дупки в крилете на дракона. Една се заби в мятащата се опашка. Друга отскочи от зелените люспи на гърдите му и падна безобидно на земята.
Веднъж надмогнали драконовия страх, елфите вече не можеха да бъдат засегнати от него. Сега всички се целеха към по-уязвимите части от тялото му, към нежната, незащитена от люспите плът под предните крака и близо до сърцето. Целеха се в основата на крилете и в очите.
Ето, че елфите вече надигаха глави, в началото с десетки, а сетне със стотици — отърсваха се от ужаса, грабваха първото попаднало им оръжие и се присъединяваха към сражението с викове, в които вече нямаше страх, а възторг. Най-после имаха възможност да се изправят лице в лице с врага, който бе донесъл тъй много отчаяние, разруха и смърт на страната и народа им. Небето почерня от стрели и драконова кръв.