Драконите на сломеното слънце [bg]
- Автор: Уэйс Маргарет, Хикмэн Трэйси
- Серия: Войната на душите #1
- Год: 2005
- Язык: болгарский
- Год: ИнфоДар
- ISBN: 954-761-174-7
- Переводчик: Петр Тушков
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Драконите на сломеното слънце [bg]». Краткое содержание книги:
— Не се нуждаеш от помощта на чародеите ви, Силваношей. Ти си внук на Лорак Каладон и пак ти можеш да довършиш онова, което е започнал той. Имаш силата да разрушиш този щит. Ела с мен. — Мина му протегна ръката си. — Ще ти покажа какво трябва да сториш.
Младежът пое малката й нежна длан. Приближи се до нея, вгледа се в очите й и видя себе си — искряща фигурка, заключена в кехлибар.
— Трябва да ме целунеш — каза тя.
Силван се подчини. Устните му докоснаха нейните, търсейки сладостта, за която копнееше.
Недалече от тях Кайрин бдеше над тялото на чичо си. Беше видял Силваношей да пада. Знаеше, че братовчед му е мъртъв, понеже едва ли някой можеше да преживее отровния дъх на дракона. Младежът скърбеше и за чичо си, и за Силван. Глокъс бе успял да измами и двамата. И двамата бяха платили цената. Сега Кайрин просто стоеше и очакваше смъртта, очакваше драконът да избие всички.
Ето защо удивлението му бе пълно, когато видя как момичето вдига глава и отново се изправя на крака. Изглеждаше съвсем здрава и очевидно незасегната от отровата. Тя погледна към младия крал в краката си. Сетне целуна бездиханните му устни и смутеният Кайрин осъзна, че братовчед му си поема дъх.
После Мина изкрещя на елфически призива си към изгубилите присъствие на духа елфи, а Кайрин проследи как войниците се обединиха срещу дракона и го надвиха. Видя как драконът умира.
Всичко това той наблюдава с безкрайна радост, която извика сълзи в очите му, но и с известно смущение.
Защо беше постъпила така? Какви бяха мотивите й? Защо веднъж наблюдаваше как армията й избива елфи, а на следващия ден помагаше на елфите да победят най-злия си враг?
Видя как момичето прегърна Силван. Прииска му се да изтича и да издърпа братовчед си от ръцете й. Искаше да го разтърси, да върне здравия му разсъдък. Но знаеше, че Силваношей няма да го послуша.
„А и защо да ме слуша?“ — помисли си Кайрин.
Самият той все още не можеше да осъзнае напълно ужасните събития от този ден. Защо ли неговият братовчед трябваше да се вслушва в думите му, след като единственото доказателство, което можеше да му предложи, беше чувството, че всеки път, щом погледнеше Мина, над душата му сякаш преминаваше нечия мрачна сянка.
Кайрин им обърна гръб. Посегна надолу и внимателно склопи очите на чичо си. Сега имаше други задължения — като племенник и към мъртвия.
— Ела, Силван — подкани го Мина. Усещаше меките й устни до бузата си. — Направи го за народа си.
— Правя го заради теб, Мина — прошепна той. Затвори очи и отново я целуна.
Устните й бяха като мед и все пак жилеха. Пиеше от сладостта им и едновременно с това се свиваше от съсухряща болка. Мина го притегляше в тъмнина, която му напомняше за мрачното сърце на буреносен облак. Целувката й приличаше на мълния, заслепяваше го, изправяше го разтреперан над зейнала бездна. Той започна да пада. Не можеше да спре. После тялото му се стовари върху острите скали, а костите му станаха на парчета. Болката беше непоносима и все пак приличаше на чист екстаз. Желаеше я толкова силно, че с готовност би умрял заради нея. Искаше болката да продължи отвъд вечността.
Устните им се разделиха и омаята на мига изчезна.
Сякаш завръщайки се от страната на мъртвите, Силван отвори очи и изумено погледна към кървавочервеното залязващо слънце. Припомни си, че когато двамата се целунаха, бе едва обед. Къде бяха отишли всички тези часове? Изгубени и забравени в нея. Навсякъде край него цареше спокойствие и тишина. Драконът го нямаше. Армията не се виждаше никъде. Братовчед му също. Младежът съвсем бавно си даде сметка, че вече не се намира на бойното поле. Намираше се в градина, която му се струваше смътно позната под лъчите на угасващото слънце.
„Бил съм тук — помисли си замаяно. — Вече съм виждал това място. И все пак, къде съм? И как съм се озовал тук? Мина! Мина!“ За момент паническото усещане, че я е изгубил, го заля.
Почувства как ръката й докосва неговата и въздъхна облекчено.
„Намирам се в Градината на Астарин — даде си сметка. — Дворцовата градина, която се вижда от прозореца на спалнята ми. Веднъж идвах тук и мястото ми се стори противно. Това място ме кара да настръхвам. Ето там — мъртво растение. И още едно, и още едно. А онова дърво умира пред очите ми, листата му се гърчат и извиват, сякаш изтерзани от мъчителна болка, посивяващи, капещи… Единствената причина, поради която тук все още има някакви растения, е, че дворцовите и Горските градинари заменят всяко мъртво цвете, всеки храст или дърво със съвсем същите от собствените си градини. Но да донесеш нещо живо тук е равнозначно на смъртна присъда…“