Драконите на сломеното слънце [bg]

Конал се появи на бойното поле, приведен в пълно бойно снаряжение и придружен от Глокъс. Лицето на генерала изглеждаше мрачно. От своя страна Глокъс пък бе доволен и тържествуваше. Офицерите строиха армията на елфите и дадоха команда мирно. Още войни обграждаха полето, образувайки защитна стена, в случай, че рицарите се опитат да атакуват, за да спасят водачката си. Водачите на Дома също присъстваха. Бяха дошли и онези от ранените, които бяха успели да се доберат до мястото без чужда помощ.

Кайрин стоеше до чичо си. Младежът изглеждаше тъй пребледнял, че Конал го посъветва да се върне обратно в палатката. Кайрин просто поклати глава.

Отрядът, който трябваше да изпълни екзекуцията, се състоеше от седмина стрелци, подредени в редица на около двайсет стъпки от стълба. Елфите запънаха стрели в лъковете си и вдигнаха оръжията.

Тръбен звук извести появата и на Негово величество, Говорителя на Звездите. Силваношей крачеше съвсем сам, без охрана. Беше изключително бледен — толкова бледен, че Водачите на Дома смутено започнаха да си шепнат, че по време на битката кралят е получил нараняване, което го е изтощило напълно.

Силван спря в края на полето. Той огледа първо разположението на войниците, после стълба, Водачите на Дома, генерал Конал и накрая Глокъс. На безопасно разстояние от мястото, откъдето затворничката трябваше да мине за последно, бяха поставили кресло за него. Той му хвърли незаинтересован взор и го подмина, за да заеме мястото си между Конал и съветника.

Генералът очевидно не остана доволен.

— Донесохме кресло за вас, Ваше величество. Там ще бъдете в безопасност.

— Но сега съм до вас, генерале — втренчи се сериозно в него младежът. — Не мога да се сетя за по-безопасно място от това. А вие?

Лицето на Конал пламна объркано. Той обърна очи към Глокъс, който просто сви рамене, сякаш искаше да каже: „Не си губи времето в безсмислени спорове. Какво значение има?“

— Доведете я! — нареди генералът.

Силван се изправи в цял ръст, положил длан върху дръжката на меча си. Лицето му бе напълно безизразно и не издаваше абсолютно нищо от онова, което ставаше в този момент в главата му.

Шестимата пехотинци с извадени оръжия, по чиито остриета слънцето хвърляше белите си отблясъци, поведоха затворничката през полето. Стражите бяха високи и облечени в плътни брони. Момичето носеше бяла риза и съвсем обикновена, неукрасена дълга дреха, прилична на детска нощница. Ръцете и краката й бяха оковани. Изглеждаше дребна, деликатна и крехка — дете, заобиколено от навъсени възрастни. Жестоки възрастни.