Зовът на барабана [bg]

Слабото му лице се озари от удоволствие, когато тя го помоли да ѝ покаже Лалиброх. Бяха се разбрали Младия Джейми да я отведе до Инвърнес след седмица, за да се качи на кораб за Колониите и тя смяташе да оползотвори добре това време.

Вървяха с добро темпо, въпреки дървения крак на Иън, през полетата към хълма северно от долината, който се издигаше към проход от черни канари. Беше красиво. Светлозелените ниви с овес и ечемик сякаш се вълнуваха на променящата се светлина. Сенките на облаците летяха с вятъра, който привеждаше стръковете на новата трева.

На едното поле се издигаха дълги, тъмни и голи могили. От едната страна на полето имаше голяма купчина камъни.

— Това каирн ли е? — попита тя Иън. Говореше тихо от уважение. Каирн бяха паметници за мъртвите, знаеше го от майка си — понякога за отдавна мъртвите. Всеки минал оттам, добавяше камък към купчината.

Той я погледна с изненада и погледна по посока на погледа ѝ, после се усмихна.

— О, не. Това са камъните, които сме извадили с плуга през пролетта. Всяка година ги вадим и всяка година намираме нови. Проклет да съм, ако знам откъде се взимат — добави той, като клатеше примирено глава. — Каменните феи идват и ги сеят всяка нощ, вероятно.

Тя не разбра дали се шегува или не. Не знаеше дали да се смее, затова попита друго:

— А какво ще сеете тук?

— О, вече е засято. — Той заслони очи и ги присви към дългата нива. — Това са тофи. Новите растения ще се появят в края на месеца.

— Тофи ли… о, картофи! — Погледна полето с нов интерес. — Мама ми е казвала за това.

— Да, Клеър го предложи — и добре направи. Неведнъж тофите са ни спасявали от глад. — Усмихна се за миг, но не каза нищо повече, а продължи към хълмовете зад нивите.

Разходката беше дълга. Денят бе ветровит, но топъл и Бриана вече бе изпотена, когато най-сетне спряха по средата на грубата пътека през полето. Тя беше тясна, като че ли се виеше плахо по стръмния склон и се спускаше още по-стръмно по скалата към малка, бърза рекичка.

Иън спря, обърса челото си с ръкав и ѝ посочи да седнат на едни гранитни канари. Оттук долината се разстилаше под тях и къщата изглеждаше малка и невзрачна, а нивите бяха като плахо навлизане на цивилизацията сред околната пустош, скали и храсталаци.

Той извади глинена бутилка от торбата си и махна тапата със зъби.

— И това е заслуга на майка ти — каза с усмивка и ѝ подаде бутилката. — Че си запазих зъбите. — Прокара замислено език по предните си зъби, клатейки глава.

— Тя все ни караше да ядем треволяци, ама кой да спори? Половината мъже на моите години вече могат да ядат само овесена каша.