Зовът на барабана [bg]

— Какво общо има леля Джени с Лери?

Иън въздъхна и отметна назад гъст кичур кестенява коса, който бе паднал над лицето му.

— Ами тя накара Джейми да се ожени за нея. Уж за добро — добави веднага. — През всички тези години мислехме, че Клеър е мъртва.

В тона му се съдържаше въпрос, но Бриана само кимна и погледна надолу, приглади плата на коляното си. Това бе опасна територия; по-добре да си замълчи. След миг Иън продължи:

— Стана, след като той се върна от Англия — беше затворник там няколко години след Въстанието…

— Знам.

Веждите на Иън се извиха от изненада, но не каза нищо; само поклати глава.

— Ами да, когато се върна, беше… различен. Е, то се знае, нали? — Усмихна се и сведе поглед, хвана карирания плат на килта си.

— Беше все едно говориш с призрак — рече той тихо. — Уж ме гледа, усмихва се, отговаря… ама не е там. — Пое дълбоко дъх и тя видя бръчките между веждите му.

— Преди… след Калоден… беше друго. Той беше тежко ранен… беше изгубил Клеър… — погледна за миг към нея, но тя не помръдна и той продължи: — Но тогава бяха отчаяни времена. Много хора измряха; в битка, от болест или от глад. Навсякъде имаше английски войници, палеха, убиваха. В такива времена дори не можеш да мислиш за нищо, защото всичките ти сили отиват в това да опазиш семейството си.

Лека усмивка докосна устните му, мрачният спомен бе странно озарен с някакво веселие.

— Джейми се скри — рече той и посочи към склона над тях. — Там. Има малка пещера зад голям храсталак. Там те водя, да ти я покажа.

Тя погледна нагоре към оплетените храсти по каменистия склон, осеян с мънички цветя. Нямаше и следа от пещера, но храстите цъфтяха в жълти цветове, ярки като факла.

— Веднъж отидох да му занеса храна, когато беше болен от треска. Казах му, че трябва да слезе в къщата с мен; че Джени се страхува, че ще умре там сам-самичък. Той отвори едното си око, блеснало от треската, и отвърна така дрезгаво, че едва го чух. Рече, че Джени не бива да се тревожи; макар че всичко на тоя свят се опитвало да го убие, той нямало да се даде лесно. После затвори око и заспа.

Иън я погледна.

— Не бях сигурен дали това означава, че няма да умре, и останах с него през нощта. Но той се оказа прав; голям инат е, да знаеш. — Тонът му съдържаше лека извинителна нотка.

Бриана кимна, но гърлото ѝ беше твърде стегнато, за да проговори. Вместо това се изправи и тръгна нагоре. Иън не възрази, стана от скалата и се загледа след нея.

Беше стръмно. Някакви бодливи растения закачаха чорапите ѝ. Близо до пещерата се наложи да пълзи на четири крака, за да запази равновесие по стръмния гранитен склон.

Отворът на пещерата бе само пукнатина в скалата и се разширяваше в малък триъгълник към дъното. Тя коленичи и провря глава и рамене.

Веднага усети хлада; усети влага по бузите си. След миг очите ѝ свикнаха с тъмното. Светлината, която проникваше покрай раменете ѝ в пещерата, бе достатъчна, за да вижда.