Зовът на барабана [bg]

Иън още седеше търпеливо долу, стиснал ръце около коленете си, загледан в долината. Тя посегна и отчупи внимателно клонче от жълтите храсти, като внимаваше да не се убоде. Остави го пред входа на пещерата, затисна го с малък камък, после се изправи и тръгна предпазливо надолу.

Иън сигурно чу приближаването ѝ, но не се обърна. Тя седна до него.

— Вече безопасно ли е да носиш това? — попита го внезапно и кимна към килта.

— О, да — рече той. Погледна надолу, пръстите му галеха меката износена вълна. — Войниците не са идвали от години. Все пак какво е останало тук? — Посочи към долината. — Те отнесоха всичко ценно. Съсипаха каквото не можаха да вземат. Не остана много, само земята. А аз мисля, че тях не ги е грижа за нея. — Тя видя колко е разстроен, лицето не криеше чувствата му.

Тя го погледа за миг, после каза тихо:

— Но ти си още тук. Ти и Джени.

Ръката му застина и се отпусна върху плата. Той затвори очи и извърна лице към слънцето.

— Да, така е. — Отвори очи и се обърна да я погледне. — Ти също. Ние си поговорихме малко снощи с леля ти. Когато видиш Джейми, питай го какво иска да направим?

— Да направите ли? За кое?

— Ами за Лалиброх. — Той махна към долината и къщата. Обърна се към нея, изглеждаше разтревожен.

— Може би знаеш — а може би не, — че след Калоден баща ти прехвърли всичко на Младия Джейми, за да не ни го отнемат, ако го убият или осъдят като изменник. Но това беше преди ти да се родиш; преди да знае, че ще има свое дете.

— Да, знам това. — Тя внезапно осъзна какво иска да каже той, сложи ръка върху неговата и го стресна с допира си.

— Не съм дошла за това, чичо — рече тихо. — Лалиброх не е мой — не го искам. Искам само да видя баща си. И майка си.

Дългото лице на Иън се отпусна, той сложи ръка върху нейната. Не каза нищо много дълго; после стисна леко ръката ѝ и я пусна.

— Ами добре. Ти все пак му кажи; ако иска да…

— Няма да иска — прекъсна го тя твърдо.

Иън я погледна, с лека усмивка в очите.

— Никога не си го срещала, а знаеш какво ще направи?

Тя му се усмихна. Пролетното слънце сгряваше раменете ѝ.

— Може и да съм го срещала.

Иън също се усмихна.

— Да, сигурно майка ти ти е разказвала. А тя го познаваше, нищо че е сасенак. Но пък тя винаги е била… специална.

— Да. — Поколеба се за миг, искаше да научи още за историята с Лери, но не знаеше как да попита. Преди да измисли нещо, той стана, изтупа килта си и тръгна по пътеката, което я принуди да го последва.

— Тя за какво привидение говореше? — попита Бриана. Слизането беше трудно и той не се обърна, а се плъзна надолу. Дървеният крак се заби в пръстта. В подножието на хълма я изчака, облегнат на пръчката си.

— Мислиш за думите на Лери? — попита той. Без да изчака кимването ѝ, се обърна и тръгна към малкия поток, който течеше между скалите.

— Ами това е нещо като да видиш човек, който е много далече… Понякога може и да е човек, който е умрял далече от дома. На лошо е да видиш такова привидение, но още по-лошо е да срещнеш своето привидение, защото тогава ще умреш.