Зовът на барабана [bg]
- Автор: Гэблдон Диана
- Серия: Друговремец #4
- Год: 2019
- Язык: болгарский
- Год: Pro Book
- ISBN: 978-619-7502-08-4, 978-619-7502-09-1
- Переводчик: Боряна Даракчиева
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Зовът на барабана [bg]». Краткое содержание книги:
Беше дълга към осем стъпки и шест широка — сумрачна, покрита с пръст кухина. Таванът бе така нисък, че човек можеше да стои прав само близо до отвора. Да стоиш дълго вътре бе все едно да те затворят в гробница.
Тя издърпа бързо глава и пое дълбоко свежия пролетен въздух. Сърцето ѝ биеше силно.
Седем години! Седем години да живее тук, в студа, мръсотията и глада. Аз не бих издържала и седем дни.
Нима? — каза друга част от ума ѝ. И после се случи отново — лекото изщракване на разпознаването, което усети пред портрета на Елън, и почувства, че пръстите ѝ се свиват около невидима четка.
Обърна се бавно и седна с гръб към пещерата. Тук беше много тихо, но тихо като в горите и планините. Тишина, която всъщност не е тиха, а се състои от тихи звуци.
Чуваше се жуженето в прещипа до нея; пчели работеха по жълтите цветове, поръсени с полени. Далече долу ромолеше потокът — нисък шум, като ехо на вятъра, който разклащаше листата, караше клоните да тракат и въздишаше покрай щръкналите канари.
Тя седеше неподвижно и слушаше. Помисли си, че знае какво е намерил тук Джейми Фрейзър.
Не самота, а усамотение. Не страдание, а издръжливост. Бе открил своето мрачно родство с камъните и небето. И онзи груб покой, който няма нищо общо с телесните удобства, лечение за раните на душата.
Вероятно за него пещерата не е била гробница, а убежище; извличал е сила от скалите като Антей от земята. Защото това място беше част от него, защото бе роден тук. То беше част и от нея, макар че идваше за първи път.
Иън още седеше търпеливо долу, стиснал ръце около коленете си, загледан в долината. Тя посегна и отчупи внимателно клонче от жълтите храсти, като внимаваше да не се убоде. Остави го пред входа на пещерата, затисна го с малък камък, после се изправи и тръгна предпазливо надолу.
Иън сигурно чу приближаването ѝ, но не се обърна. Тя седна до него.
— Вече безопасно ли е да носиш това? — попита го внезапно и кимна към килта.
— О, да — рече той. Погледна надолу, пръстите му галеха меката износена вълна. — Войниците не са идвали от години. Все пак какво е останало тук? — Посочи към долината. — Те отнесоха всичко ценно. Съсипаха каквото не можаха да вземат. Не остана много, само земята. А аз мисля, че тях не ги е грижа за нея. — Тя видя колко е разстроен, лицето не криеше чувствата му.
Тя го погледа за миг, после каза тихо:
— Но ти си още тук. Ти и Джени.
Ръката му застина и се отпусна върху плата. Той затвори очи и извърна лице към слънцето.
— Да, така е. — Отвори очи и се обърна да я погледне. — Ти също. Ние си поговорихме малко снощи с леля ти. Когато видиш Джейми, питай го какво иска да направим?
— Да направите ли? За кое?
— Ами за Лалиброх. — Той махна към долината и къщата. Обърна се към нея, изглеждаше разтревожен.
— Може би знаеш — а може би не, — че след Калоден баща ти прехвърли всичко на Младия Джейми, за да не ни го отнемат, ако го убият или осъдят като изменник. Но това беше преди ти да се родиш; преди да знае, че ще има свое дете.
— Да, знам това. — Тя внезапно осъзна какво иска да каже той, сложи ръка върху неговата и го стресна с допира си.
— Не съм дошла за това, чичо — рече тихо. — Лалиброх не е мой — не го искам. Искам само да видя баща си. И майка си.
Дългото лице на Иън се отпусна, той сложи ръка върху нейната. Не каза нищо много дълго; после стисна леко ръката ѝ и я пусна.
— Ами добре. Ти все пак му кажи; ако иска да…
— Няма да иска — прекъсна го тя твърдо.
Иън я погледна, с лека усмивка в очите.
— Никога не си го срещала, а знаеш какво ще направи?
Тя му се усмихна. Пролетното слънце сгряваше раменете ѝ.
— Може и да съм го срещала.
Иън също се усмихна.
— Да, сигурно майка ти ти е разказвала. А тя го познаваше, нищо че е сасенак. Но пък тя винаги е била… специална.
— Да. — Поколеба се за миг, искаше да научи още за историята с Лери, но не знаеше как да попита. Преди да измисли нещо, той стана, изтупа килта си и тръгна по пътеката, което я принуди да го последва.
— Тя за какво привидение говореше? — попита Бриана. Слизането беше трудно и той не се обърна, а се плъзна надолу. Дървеният крак се заби в пръстта. В подножието на хълма я изчака, облегнат на пръчката си.
— Мислиш за думите на Лери? — попита той. Без да изчака кимването ѝ, се обърна и тръгна към малкия поток, който течеше между скалите.
— Ами това е нещо като да видиш човек, който е много далече… Понякога може и да е човек, който е умрял далече от дома. На лошо е да видиш такова привидение, но още по-лошо е да срещнеш своето привидение, защото тогава ще умреш.