Вярата на прокудения
- Автор: Гудкайнд Терри
- Серия: Sword of Truth #6
- Язык: болгарский
- Переводчик: Невена Кръстева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Вярата на прокудения». Краткое содержание книги:
Колкото се надяваше дарбата им да може да й помогне, колкото и отчаяна нужда от помощ да имаше, изпитваше и някакво скрито желание да не ги намери в тази гора.
— Посетитеееел — изсъска провлечен глас откъм дълбоките сенки край цепнатините в скалата зад дърветата.
Ан застина. По челото й избиха студени капки пот.
Сред объркващия фон на черните точки не можеше да разбере къде точно е мярнала движение и какво е било нещото, което е помръднало. Всъщност не изгаряше от желание да ги види. Чуваше гласа. Такъв като техния не съществуваше никъде. Преглътна и се опита да не издаде объркването си.
— Да, посетител. Радвам се да видя, че сте добре.
— Останахме малко — отвърна гласът, отекващ сред скалите. — Хааармониите взеха повечето от нас.
Точно от това се бе страхувала тя… и на това се бе надявала.
— Съжалявам — излъга.
— Опитахме — продължи гласът и сякаш се приближи между дърветата. — Не можахме да излекуваме Хааармониите.
Тя се запита дали изобщо могат да лекуват вече и колко ли време им остава.
— Тяяя е дошла за лечение? — подмами я един глас от към цепнатината в скалата от другата страна на Ан.
— Дойдох да ви дам да погледнете нещо — отвърна Ан, като им даде да разберат, че също има условия. Нямаше да стане изцяло по техните правила.
— Цццена, както знаеш.
Ан кимна.
— Да, знам.
Бе опитала всичко друго. Напразно. Не й оставаше друг избор — поне не можеше да се сети за такъв. Вече не бе сигурна дали наистина я интересува какво ще стане, дали ще излезе изобщо от тази гора.
Не бе сигурна дали изобщо, през целия си живот, е направила дори една добрина.
— Е? — попита тя в призрачната тишина.
Зад дърветата проблесна нещо — някъде в сенките между тъмните скали, сякаш я подканваше да продължи напред по пътеката, да навлезе още по—дълбоко в гората. Разтърквайки кокалчетата на ръката си — които още я боляха след скорошното изгаряне, — тя тръгна напред по пътеката покрай гъсталака. Не след дълго стигна до малка пролука в дърветата. Зад нея се виждаше назъбеният вход на пещера.
Отвътре я наблюдаваха очи.
— Да влезе тяяяя — провлачи гласът.
Ан въздъхна отчаяно и примирено и пристъпи напред — към мястото, което не можеше да забрави, колкото и усилия да бе положила.
Косата на Калан плющеше в лицето й. Стисна я в юмрук пред облеченото си в ризница рамо и продължи напред през кипящия от живот лагер. В планините над източната част на долината се врязаха гръмотевици. Бурята бушуваше неудържимо. От време на време талазите дъжд и вятър се блъскаха в дърветата, които трепереха като жертви на заколение.
Обикновено в лагера бе тихо — всички внимаваха да не осигуряват на врага полезна информация. Врявата и ужасът, обзел всички сега, бе в пълен контраст с обичайното спокойствие. Дори само шумът ускоряваше пулса й. Но де да беше само това.
Докато летеше през на пръв поглед неорганизираната маса, Кара, облечена в червената си униформа, разчистваше пътя пред Майката Изповедник така, както само една Морещица можеше да го стори. Калан знаеше, че няма смисъл да й казва да не го прави. Поне никому не вредеше. Повечето от мъжете и бездруго се отдръпваха, без да чакат подканването на Кара. Бе достатъчно да я видят облечена в кожената й бойна ризница, стиснала Д’Харанския си меч в ръка, със стърчащ на гърба Меч на истината.
Наблизо се впрягаха коне. Уплашените животни пристъпваха назад и се дърпаха. Конярите ругаеха и крещяха, като се опитваха да обуздаят екипажите. В отговор получаваха бясно цвилене. Из лагера търчаха куриери, които прелитаха над огньовете и багажите в устрема си да доставят навреме съобщенията си. Изпод колелата на забързаните каруци пръскаха фонтани от кал и вода. Зададе се колона стрелци — пет редици широка.
Пътеката към хижата бе покрита с камъни, за да не се налага хората, които имат работа там, да газят в калта. От облаците комари обаче нямаше спасение. Кара и Калан отвориха вратата и дъждът ги последва вътре. В стаята ги чакаха Зед и Ейди, генерал Мейферт и няколко други офицери, Вирна и Уорън. Всички се бяха събрали около масата, избутана в средата на стаята. Върху плота й бяха натрупани една върху друга пет—шест карти.
В стаята се усещаше напрежение.
— Откога? — попита Калан, без да губи време в поздрави.
— Буквално в момента — отвърна генералът. — В момента си събират лагера. Не се готвят за нападение. Просто си тръгват.