Вярата на прокудения
- Автор: Гудкайнд Терри
- Серия: Sword of Truth #6
- Язык: болгарский
- Переводчик: Невена Кръстева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Вярата на прокудения». Краткое содержание книги:
— А сега — нежно каза Кара, — ми разкажи какво стана.
Калан усети как се изчервява и й се прииска да бе тъмно. Нима можеше да разкаже някому за случилото си? Прищя й се Кара да не я бе чула.
— Ами чрез връзката — Калан преглътна — усетих, че, ами, че Ричард прави любов с Ничи.
Кара я изгледа скептично.
— Имаше ли чувството, че… е, искам да кажа, сигурна ли си? Можеш ли да си сигурна, че е бил той?
Калан усети как лицето й става още по—червено.
— Не съвсем, предполагам. Не знам. — Тя прикри гърдите си с ръка. — Усещах… усещах зъбите му, впити в плътта ми. Хапеше…
Кара се почеса, отвърна поглед, чудеше се как да постави следващия си въпрос. Калан я улесни и направо отговори:
— Ричард никога не ми е причинявал такава болка.
— Е, тогава не е бил Ричард.
— Какво искаш да кажеш? Как така не е бил Ричард? Трябва да е бил той.
— Нима? Мислиш ли, че Ричард би искал да прави любов с Ничи?
— Кара, тя може да го принуди. Да го заплаши.
— Мислиш ли, че Ничи е човек с достойнство?
Калан смръщи чело.
— Ничи ли? Да не си се побъркала?
— Значи си дойдохме на думата. Защо казваш, че трябва да е Ричард? Може просто да си е намерила мъж, за да удовлетвори страстите й — някое красиво селянче.
Може да е само това.
— Наистина ли? Така ли мислиш?
— Сама каза, че не се е държал като Ричард. Искам да кажа, била си в полусънно състояние и в… в шок. Нали каза, че той никога…
Калан отвърна поглед.
— Не, мисля, че не. — Тя отново погледна Морещицата в приглушената светлина. — Съжалявам, Кара. Благодаря ти, че дойде. Никак нямаше да ми хареса, ако вместо теб бе дотичал Зед. Или някой друг. Благодаря ти.
Кара се усмихна.
— Мисля, че ще бъде най—добре това да си остане между нас.
Калан й кимна с благодарност.
— Ако Зед започне да задава всичките си онези подробни въпроси за това… е, мисля, че ще умра от притеснение.
Калан едва сега видя, че Кара е увита в одеяло, през цепката на което се подаваше голото й тяло. Отпред на гърдите имаше тъмно петно. По—надолу се виждаха още няколко, но по—бледи. Калан я бе виждала гола, но не си спомняше да е имала подобни преди. Всъщност, като се изключат белезите й, тялото й бе смущаващо съвършено. Калан смръщи чело и посочи.
— Какво е това, Кара?
Морещицата сведе поглед и в същия миг рязко се зави с одеялото.
— Ами, такова, просто… просто синина. Любовна синина — от устните на мъж.
— Бенджамин при теб в палатката ли е?
Кара стъпи на босите си крака.
— Майко Изповедник, ти все още спиш и сънуваш.
Калан се усмихна и я изпрати с поглед. Когато остана сама, усмивката й се стопи. В тихата й самота съмненията и въпросите се върнаха.
Стисна гърдите си. Зърната й пулсираха и я боляха. Понамести се в леглото и установи, че цялото тяло я боли.
Не можеше да повярва, че дори в съня й част от това … Усети как се изчервява отново. Обзе я срам пред стореното.
Не. Тя нищо не бе направила. Просто бе усетила нещо чрез връзката си с Ничи. Не бе реално. Всъщност не бе изпитала нищо — усещанията си бяха на Ничи. Но раните й бяха същите.
Както вече много пъти, чрез връзката с Ничи, Калан усети някаква топлота и загриженост към тази жена. Случилото се я натъжи. Усети, че Ничи е имала отчаяна нужда от… нещо.
Калан прокара ръка надолу между краката си. Щом се докосна, подскочи от болка. Вдигна пръсти към лампата. Блестяха от кръв. Много кръв.
Въпреки болката от грубите разкъсвания, объркването и срама изпита чувство на облекчение.
Вече знаеше без съмнение: Кара е била права — не е бил Ричард.
ПЕТДЕСЕТ И ВТОРА ГЛАВА
Ан надзърна зад стената от брези в дълбоките сенки на скалите, дали името на това място си отговаря. Гъстата гора представляваше плътна маса от тънички дървета с бяла кора, посипана с черни петна, които дезориентираха и замъгляваха погледа. Да се изгуби тук и да се лута неканена из някакво непознато място — това щеше да е последната грешка в живота й.
За последен път бе идвала насам като малка — при Лечителите от Червената скала. Беше си обещала никога повече да не се връща тук. Беше го обещала и на лечителите. Надяваше се да са я забравили за изминалите хиляда години.
Малцина познаваха това място, а още по—малко бяха онези, които го посещаваха — човек трябваше да е наистина в крайна нужда, за да го направи.
Названието „лечители“ всъщност бе неточно и доста подвеждащо, отнесено към членовете на този опасен вид. От друга страна, в него имаше и нещо вярно. Лечителите от Червената скала не се занимаваха с човешки страдания, а със „здравето“ на важни за самите тях неща. А нещата, които считаха за важни, бяха наистина странни. Всъщност, ако трябваше да бъде честна пред себе си, Ан трябваше да признае, че след толкова време не очакваше да ги види на старото им място.