Вярата на прокудения
- Автор: Гудкайнд Терри
- Серия: Sword of Truth #6
- Язык: болгарский
- Переводчик: Невена Кръстева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Вярата на прокудения». Краткое содержание книги:
Калан изохка. Очите й се отвориха. В мрака й се стори, че различава смътни фигури. Отново изохка.
Обзе я чувство, което не можеше да дефинира, да усети ясно. Беше нещо тотално чуждо и в същото време дяволски познато. Нещо непочтено и в същото време отдавна бленувано. Нещо, което я изпълваше със страстен ужас, водещ измамнически към някакво срамно удоволствие, придружено с чувство за безформен ужас.
Усети върху себе си тежестта на някаква сянка.
Въпреки съпротивата си я обладаха чувства и усещания, които не можеше да осъзнае. Всичко й изглеждаше нереално. Отново изохка. Беше толкова объркващо. Болеше я, а в същото време усещаше как дълбоко в нея се заражда някакъв глад.
Сякаш Ричард бе тук, в леглото до нея. Толкова беше хубаво. Задиша на пресекулки. Устата й стана суха като пръст.
В любящата прегръдка на Ричард винаги бе усещала неясното чувство, че безсрамната й лъст няма да бъде утолена напълно — че ще остане една искрица неизброден мрак, недостигнат връх, неопределимо желание. Винаги я бе възбуждала тази мисъл за непостижимото.
Пое си рязко дъх. Сякаш цялото й същество се бе втурнало натам — към това неизживяно място.
Но се оказа нещо, което никога не си бе представяла. Юмруците й се вкопчиха в чаршафите, устата й зяпна в беззвучен вик, изтръгнат от неистова болка.
Това не бе човешко. Бе ужасяващо. В душата й се надигнаха животински страсти и тя започна да диша все по—бясно, вече в паника. Простена хем от ужас, хем от искрицата удоволствие, проблеснала във всичко това — от объркването, че всъщност й харесва.
Изведнъж разбра. Стана й ясно какво означава всичко.
Очите й плувнаха в сълзи. Завъртя се на една страна, разкъсвана от радостта, че усеща Ричард, и болката да знае, че Ничи също е с него. Бе просната по гръб.
Отново изохка, очите й се ококориха, цялото й тяло се вцепени.
Този път не успя да сдържи вика си пред болката. Мяташе се и се гърчеше, покриваше гърдите си с ръце. Очите й бяха плувнали в сълзи пред агонията, която не можеше нито да разбере, нито да определи изцяло.
Ричард й липсваше толкова много. Искаше го толкова силно, че чак болезнено.
Отдаде му се, макар и по такъв начин — беше негова. От гърлото й се откъсна нисък вой.
Мускулите й се бяха втвърдили като корени на дърво. Заливаше я вълна след вълна стряскаща болка, смесена с незадоволен копнеж, превръщащ се в отвращение. Не можеше да си поеме дъх.
Когато всичко свърши, избухна в сълзи. Тялото й най—сетне отново бе нейно, можеше да го движи. Но не й бяха останали сили, за да се възползва. Всяка преживяна секунда грубост и жестокост я отвращаваше. В същото време изпита тъга, понеже усещането за Ричард се бе стопило.
Беше й хубаво от внезапната им среща, но в същото време изпитваше ярост, дала си сметка какво означава тя. Стисна чаршафите си в юмруци, зарида неудържимо.
— Майко Изповедник? — В палатката й се вмъкна тъмна фигура. — Майко Изповедник?
Беше шепотът на Кара, която остави една лампа на масата. Пламъкът й се стори ослепителен.
— Майко Изповедник, добре ли си?
Калан въздъхна на пресекулки. Лежеше по гръб, оплетена в одеялото си.
Може пък да е било само сън. Толкова й се искаше да е било сън. Знаеше, че не е.
Кара прокара пръсти през косата й, Калан се вдигна и седна.
— Кара — гласът й звучеше като сподавен стон.
Морещицата коленичи на земята край леглото й и я стисна за раменете.
— Какво има?
Тя се бореше за глътка въздух.
— Какво ти е? Мога ли да направя нещо? Боли ли те?
Болна ли си?
— О, Кара… Той беше с Ничи.
Кара я изгледа съсредоточено.
— Какви ги говориш? Кой е бил…
Изведнъж разбра. Млъкна. Калан се дръпна от ръцете й.
— Как може да е…?
— Без съмнение тя го е принудила — веднага рече Кара с увереност в гласа. — Сигурно го е направил, за да ти спаси живота. Сигурно го е заплашвала.
Калан поклати глава.
— Не, не. На него му харесваше. Беше като диво животно. Никога не се е отнасял така с мен. Никога не е бил… О, Кара, той е нейн. Повече не може да й устои. Той е…
Кара я разтърси така, че Калан си помисли, че ще й опадат зъбите.
— Събуди се! Отвори си очите, Майко Изповедник. Сънувала си. Все още си в унес.
Калан запримига и се озърна. Дишаше тежко, все още не можеше да се успокои. Но поне спря да плаче.
Кара бе права. Беше се случило — в съзнанието на Калан нямаше съмнение, но все пак се бе случило, докато бе спяла, в съня й, беше я изненадало. Не бе имала възможност да реагира разумно.
— Права си — отвърна тя, прегракнала от плача. Но сънят й бе запушен, така че трябваше да отвори уста, за да диша.