Вярата на прокудения
- Автор: Гудкайнд Терри
- Серия: Sword of Truth #6
- Язык: болгарский
- Переводчик: Невена Кръстева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Вярата на прокудения». Краткое содержание книги:
Предположи, че е дошъл да поправи паянтовата маса. Хвана я с ръка за плота и му показа, че се клати. Онзи се ухили и кимна, после пак продължи да приказва. Накрая тя го остави да работи и отиде до магазина, за да се нареди на опашката за хляб. Остана там цялата сутрин. Следобеда отиде на опашка за просо.
Когато най—сетне се върна у дома, мъжа го нямаше. Старият прозорец, отдавна счупен и олющен, и закрепен така, че да не може да се отвори, беше с ново стъкло и се движеше свободно. На другата стена бе сложен нов прозорец. И двата бяха отворени. В задушната стая нахлуваше щедро свеж въздух.
Ничи застана в средата, изумена от факта, че може да гледа през прозореца и да вижда съседната сграда. Отвори широко и двете крила на новия прозорец. Виждаше се улицата, Съседката, госпожа Ша’Рим, я видя и й се усмихна, махвайки с ръка за поздрав.
По—късно Ничи бе ушила и пердета — сега, когато през прозорците им се виждаше, тя реши, че би било полезно. Ричард й бе намерил плат — неизвестно как. Когато тя привърши с шиенето, той я похвали, че се е справила чудесно. Тя се улови да се усмихва широко — точно както се хилеха всички, когато Ричард ги похвалеше за нещо.
Бе го завела на най—ужасното място в Стария свят, в най—ужасната къща, която бе успяла да намери, а той някак си бе съумял да промени нещата, да направи всичко да изглежда по—добре — нали именно това бе твърдяла тя, че е негово задължение.
Макар да нямаше предвид точно в този смисъл.
Самата Ничи вече не бе сигурна какво е имала предвид.
Единственото, което знаеше, бе, че живее за онези моменти, в които е с Ричард. Макар да бе наясно, че той я мрази и че единственото, което иска, е да се отърве от нея и да се върне при Калан, не можеше да забрани на сърцето си да трепва всеки път, когато той се прибира. Чрез връзката си с Калан понякога й се струваше, че изпитва и женски копнеж по него. Разбираше с всичките фибри на тялото си копнежа на Калан.
В стаята мракът се сгъстяваше. Докато Ричард не се прибереше, животът сякаш не започваше. На мястото на дневната светлина постепенно се наместваше лампата. Сега вече имаха истинска лампа, не само фитил, потопен в гранясало олио.
Вратата се отвори. Ричард прекрачи прага. Говореше нещо с Камил, който отиваше при родителите си на горния етаж. Ставаше късно. Най—сетне, все още усмихнат, влезе и затвори вратата. В същия миг усмивката му изчезна — както винаги.
В ръката му имаше торба.
— Намерих лук, моркови и малко свинско. Помислих си, че може би ще искаш да направиш гювеч.
Ничи посочи с ръка просото, за което бе чакала цял следобед. Беше плесенясало и с буболечки вътре.
— А аз купих просо. Реших, че ще искаш супа.
Ричард сви рамене.
— Щом предпочиташ. Просената ти чорба ни спаси в доста тежки моменти.
Ничи изпита гордост, че Ричард е оценил направеното от нея.
Затвори прозорците. Навън бе тъмно. Застанала с гръб към затворените плътно пердета, очите й се впиха в неговите.
Ричард стоеше в средата на стаята и я гледаше. Челото му се сви неразбиращо. Ничи направи няколко крачки и застана до него. Много добре си даваше сметка за разголената си гръд, подаваща се изпод разкопчаното деколте на черната й рокля. Само допреди миг Гади бе впивал жадни очи в това деколте. Искаше и Ричард да я погледне така. Но той не отместваше поглед от очите й.
Пръстите й се впиха в мускулестите му ръце.
— Люби ме — прошепна тя.
Той се навъси.
— Моля?
— Ричард, искам да ме любиш. Сега. — Той я изгледа хладно и продължително. Сърцето й щеше да се пръсне в ушите й. Всяка фибра на съществото й крещеше с копнеж. Бе на ръба, застинала в мъчително очакване.
Отговорът му бе тих, спокоен. Любезен, но и категоричен:
— Не.
Ничи усети как по ръцете й плъзват хиляди иглички. Отказът му я втрещи. Никой мъж не й беше отказвал.
Почувства се наранена дълбоко в същността си — бе по—ужасно от всичко, което някога й бе причинявал Джаганг или хората му. Беше си помислила…
Лицето й пламна, ледът се стопи в яростен плам. Тя отвори с трясък вратата.
— Излез в коридора и чакай — заповяда му тя с треперещ глас.
Той стоеше в средата на стаята им, загледан в очите й. Лампата на масата хвърляше тъмни сенки по лицето му. Искаше й се да изкрещи. Вместо това каза тихо, но с властен тон, който той не можеше да сбърка.
— Ще излезеш в коридора и ще чакаш, защото…
Щракна с два пръста.
По погледа в очите й той разбра, че не се шегува. Животът на Калан висеше на косъм и ако той не изпълнеше заповедта на Ничи, тя нямаше да се поколебае да прекъсне този косъм.