Посмъртните записки на клуба „Пикуик“ (Избрани творби в пет тома. Том 1)
- Автор: Диккенс Чарльз
- Серия: Избрани творби в пет тома #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ирина Калоянова Василиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Посмъртните записки на клуба „Пикуик“ (Избрани творби в пет тома. Том 1)». Краткое содержание книги:
Едва-що съдията бе заел мястото си и разпоредителят в партера извика „тишина!“ със заповеднически тон, при което друг разпоредител от галерията порядъчно сърдито изкряска „тишина!“, а същото подеха още двама-трима разпоредители, които изреваха „тишина!“ с укор и възмущение. След като това бе сторено, някакъв джентълмен в черно, седнал по-долу, пред съдията, се залови да вика поименно съдебните заседатели. Той доста много си дра гърлото, преди да се разбере, че присъствуваха само десет от предвидените. При което адвокатът Бъзфъс поиска да се извикат допълнително още двама обикновени съдебни заседатели; и тъй, един зарзаватчия и един аптекар бидоха сезирани незабавно.
— Обадете се, когато чуете имената си, господа, за да положите клетва — рече джентълменът в черно. — Ричард Ъпуич.
— Тук — отвърна зарзаватчията.
— Томас Грофин.
— Тук — отвърна аптекарят.
— Вземете Библията, господа. Закълнете се, че по съвест и напълно честно…
— Моля съда за извинение — прекъсна го аптекарят, висок и слаб жълтолик човек, — но се надявам, че съдът ще ме освободи от това задължение.
— На какво основание, сър? — запита господин съдията Стеърли.
— Нямам помощник, милорд — отвърна аптекарят.
— Това не е моя грижа, сър — възрази господин съдията Стеърли. — Длъжен сте да си вземете такъв.
— Нямам средства за това, милорд — заяви аптекарят.
— Би трябвало да имате средства за това — рече поруменял съдникът; защото господин съдията Стеърли беше доста раздразнителен по нрав и не търпеше възражения.
— Знам, че би трябвало, ако работата ми вървеше тъй, както би трябвало — отвърна аптекарят. — Но тя не върви тъй добре, милорд.
— Накарайте този джентълмен да се закълне — отсече безапелационно съдията.
Длъжностното лице бе успяло да произнесе само: „закълнете се, че по съвест и напълно честно…“, когато аптекарят отново го прекъсна:
— Ще трябва да положа клетва, тъй ли, милорд? — рече аптекарят.
— Разбира се, сър — отвърна сприхавият нисък съдия.
— Много добре, милорд — рече примирено аптекарят. — В такъв случай ще бъде извършено убийство, преди да приключи съдебното заседание, тъй да знаете. Заклевайте се, ако желаете, сър. — И аптекарят бе принуден да се закълне, преди съдията да се сети какво да отговори.
— Исках само да ви съобщя, милорд — поде аптекарят, докато заемаше съвсем спокойно своето място — че в дюкяна си не съм оставил никого освен един млад чирак. Той е много добро момче, милорд, но и понятие няма от лекарства; сигурен съм, че нищо не би могло да го разубеди, че английската сол не е оксалова киселина, а александрийският лист — опиева тинктура. Това е всичко, милорд. — При тези думи високият аптекар се разположи удобно и лицето му придоби любезен израз: той сякаш се бе примирил с най-лошото.
Обхванат от невъобразим ужас, мистър Пикуик бе вперил поглед в аптекаря, когато долови леко вълнение в залата; въведена бе мисис Бардел, подкрепяна от мисис Клъпинс; поставиха я в съвсем изнемощяло състояние на другия край на скамейката, гдето седеше мистър Пикуик. После един огромен чадър й бе поднесен от мистър Додсън, а чифт галоши — от мистър Фог, и двамата възприели за случая най-съчувствено и меланхолично изражение на лицето. Тогава се появи мисис Сандърс, водейки за ръка младия мистър Бардел. При вида на своето дете мисис Бардел трепна; опомнила се отведнъж, тя започна неистово да го целува; после, отново изпаднала в състояние на истерично умопомрачение, милата дама поиска да я осведомят къде се намира. В отговор на това мисис Клъпинс и мисис Сандърс извърнаха глави и заплакаха, а в това време господата Додсън и Фог умоляваха тъжителката да се успокои. Адвокатът Бъзфъс усърдно затърка очи с голяма бяла носна кърпа и хвърли трогателен поглед към заседателите, а и съдията явно не остана безразличен; много от зрителите се постараха да излеят вълнението си в покашляне.