Посмъртните записки на клуба „Пикуик“ (Избрани творби в пет тома. Том 1)
- Автор: Диккенс Чарльз
- Серия: Избрани творби в пет тома #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ирина Калоянова Василиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Посмъртните записки на клуба „Пикуик“ (Избрани творби в пет тома. Том 1)». Краткое содержание книги:
Мистър Пикуик позвъни незабавно, а след като каретата биде осигурена, четиримата пикуикисти и мистър Пъркър се разположиха вътре и потеглиха към Гилдхол; Сам Уелър, мистър Лоутън и синята чанта ги последваха във файтон.
— Лоутън — рече мистър Пъркър, — щом стигнаха преддверието на съдебната палата, — настанете приятелите на мистър Пикуик в стажантската ложа; нека самият мистър Пикуик бъде до мене. Насам, драги мой сър, насам. — Хващайки мистър Пикуик за ръкава на жакета, дребният човек го поведе към ниската скамейка, точно под местата за прокурорите, нарочно поставена за удобство на юридическите пълномощници, за да могат оттам да шепнат в ухото на адвокатите всякакви сведения, каквито биха могли да бъдат необходими за хода на делото. Заемащите тези места са невидими за голяма част от зрителите, защото седят на значително по-ниско ниво както от пледиращите адвокати, тъй и от публиката, чиито пейки са разположени амфитеатрално. Те са естествено гърбом и към едните, и към другите и са обърнати с лице към съдията.
— Това, струва ми се, е свидетелската ложа — рече мистър Пикуик, сочейки наляво към един вид амвон с месингови перила.
— Да, свидетелската ложа, драги мой сър — отвърна мистър Пъркър, докато извличаше куп книжа от чантата, току-що поставена в краката му от Лоутън.
— А там — продължи мистър Пикуик, сочейки надясно няколко оградени места, — там седят съдебните заседатели, нали?
— Точно тъй, драги мой сър — отвърна Пъркър, почуквайки по капака на табакерата си.
Крайно развълнуваният мистър Пикуик се изправи и погледът му се плъзна из съдебната зала. Множество зрители се бяха вече събрали в галерията, а и по местата за високопоставени адвокати се виждаше доста голям сбор от джентълмени с перуки, представляващи като цяло приятна и безспорно разнообразна колекция от носове и бакенбарди, с която справедливо се слави висшето адвокатско съсловие в Англия. Онези господа, що носеха някакво досие, го държаха по възможно най-демонстративен начин и си почесваха от време на време носа с него, за да може досието да привлече по-силно вниманието на зрителите. Други господа, нямащи досие за показ, носеха под мишница порядъчно големи фолианти с червени етикети и подвързани със светлобежова телешка кожа — в професията ги наричаха „правни телета“. Трети, неносещи нито досиета, нито фолианти, мушкаха ръце в джобовете си и си даваха задълбочен вид до степен, която смятаха подходяща; четвърти пък шареха насам-натам много неспокойно и енергично, доволни, че могат да предизвикват по този начин възхищение и изумление в непосветените в юриспруденцията. За голямо учудване на мистър Пикуик всички тези господа си бъбреха на малки групи и разискваха сутрешните новини най-равнодушно, сякаш не предстоеше никакво дело.
Поклонът на влезлия мистър Фънки, докато заемаше мястото си зад предназначената за прокурорите скамейка, привлече вниманието на мистър Пикуик; и едва-що бе отговорил на поздрава, когато съзря мистър Снъбин, следван от мистър Малърд, който скри наполовина адвоката, оставяйки на масата пред него огромна пурпурна чанта, а после се ръкува с мистър Пъркър и се оттегли. Сетне влязоха още двама-трима важни адвокати; един от тях — много дебел, с червено лице — кимна приятелски на мистър Снъбин и подхвърли, че заранта била прекрасна.
— Кой е този червеноликият, който каза, че заранта била прекрасна, и кимна на нашия адвокат? — пошепна мистър Пикуик.
— Адвокатът Бъзфъс — отвърна Пъркър. — Защитникът на другата страна: ще пледира против нас. Онзи джентълмен зад него е мистър Скимпин, вторият защитник.
Мистър Пикуик, явно потресен от хладнокръвната подлост на адвоката Бъзфъс, тъкмо щеше да запита как може защитникът на противната страна да бъде тъй дързък, та да си позволи да казва на адвоката Снъбин, че заранта била прекрасна, но не успя, защото отведнъж всички адвокати станаха на крака и се чу високо подвикване „тишина!“ от разпоредителя в съда. Оглеждайки се, мистър Пикуик разбра, че причината бе току-що влезлият съдия. Господин съдията Стеърли (заместващ в случая главния съдия, не дошъл поради неразположение) беше необикновено нисък човек и толкова дебел, че сякаш имаше само лице и туловище. Той се търкаляше напред на две мънички криви крачета и след като се поклони тържествено на именитите адвокати, които също му се кланяха тържествено, постави малките си крачета под масата, а тривърхата си шапка върху масата; и когато господин съдията Стеърли направи това, от него бяха видими единствено две малки подозрителни очички, едно широко розово лице и половин голяма, много смешна наглед перука.