Катеричките от Сентрал Парк са тъжни в понеделник
- Автор: Панколь Катрин
- Серия: Жълтите очи на крокодилите #3
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-619-150-060-4
- Переводчик: Румяна Маркова
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Катеричките от Сентрал Парк са тъжни в понеделник». Краткое содержание книги:
В „Катеричките от Сентрал Парк са тъжни в понеделник“ нетърпеливият читател ще проследи съдбата на вече познатите му от първите две части двойки: Жозефин — която постепенно се освобождава от своята нерешителност и се заема с написването на нов роман, и Филип — чиято съдба коренно ще се промени след срещата с една забележителна жена; Ортанс — все така амбициозна и безцеремонна, която ще тръгне по пътя на успеха и голямата любов, и Гари — който храни катеричките в Сентрал Парк, за да не са тъжни в понеделник, и получава неочаквано наследство; симпатичните млади влюбени Зое и Гаетан; злата Анриет и жалкият Шавал; забавните и супердобрички Жозиан и Марсел и техният супергениален двегодишен син Младши. Както и тайнственият Свенлив младеж и голямата му любов Кари Грант… Всичко това описано с лекота, съпричастие, хумор и неподражаемото умение на Катрин Панкол да разказва истории.
Гаетан! Откакто бяха поговорили откровено, се носеха на крилете на любовта. Тя съставяше списък от „Искам“ и „Не искам“, нещо като игра. Колкото по-дълъг беше списъкът, толкова повече й се струваше, че любовта й е силна, голяма, вечна. Не искам любовта ни да намалява. Искам винаги да бъде като в началото, в главата ми да звучат песни, сърцето ми да е готово да полети, животът наистина да е в розово. Не искам да се уморя от любов. Искам да го обичам колкото може по-дълго. Не искам да има възходи и падения. Искам да бъда винаги на сто хиляди метра височина. Twist and shout, come on, come on, baby now. Искам да стана символ на любовта, на голямата любов, като Джони Деп и Ванеса Паради, in love за цял живот.
Приятелките й си водеха бележки в полето на сборника с развитите теми по литература.
Трите се бяха спрели на Дидро за груповите задания. Избраха го заради антиконформизма му и заради острия му език.
Луда съм по Дидро, мислеше си Зое, докато препрочиташе записките си. Той прави всички на пух и прах, разказва им играта. И Люли, и Мариво, най-жесток е, когато описва Расин в човешки план: „коварен, вероломен, амбициозен, завистлив, проклет“. Но пише също: „… след хиляда години ще разплаква хората; ще бъде обект на възхищение във всички страни по света. Ще бъде източник на вдъхновение, пример за хуманизъм, състрадателност, нежност; хората ще се питат кой е бил, откъде е родом, и ще завиждат на Франция заради него. Причинил е страдания на някои и други хора, вече покойници, които, честно казано, не ни вълнуват. Несъмнено щеше да е за предпочитане, ако природата го бе надарила с добродетелите на благороден мъж, с качествата на великодушен човек. Бил е като дърво, в сянката на което са изсъхнали околните дървета; задушил е растенията, поникнали в подножието му; за сметка на това се е извисил до небесата; клоните му са се разпрострели надалече; дарил е сянка на онези, които са спирали и ще спират да потърсят отмора до величествения му ствол; давал е вкусни, прекрасни плодове и неуморно продължава да ги дава и до днес“61.
Тя харесваше езика на Дидро. Харесваше пунктуацията му, харесваше къде избира да постави точката и запетаята.
— От „Салоните“ ли ще започнем? — попита Ема.
— Да… и с Фрагонар?
— Да, ще покажа някоя репродукция, докато Полин говори…
— „Това тук е един огромен омлет от деца — прочете Полин, — изобразени са стотици, преплетени едно в друго. Плосък, жълтеникав, безжизнен, монотонен колорит, неясен рисунък. Разпръснатите помежду им облаци са също толкова жълтави и безинтересни. Господин Фрагонар е дяволски блудкав. Хубав омлет, пухкав омлет, с много яйца, жълт омлет, изпечен точно колкото трябва.“ Злобно е, не мислите ли? — заключи Полин, която беше добродушна и не обичаше да критикува.
— Фрагонар вероятно се е спихнал.
— Май ще взема да си купя всичките „Салони“, направо обожавам всяка дума, всяко изречение, искам краят им да не се вижда, а то си е така, вижте само каква тухла е това произведение! — възхитена възкликна Зое.
— Ох, и ти с твоите книги! — подкачи я Ема. — Човек ще си помисли, че не четеш достатъчно.
— На Зое й липсва чувство за мярка — заяви Ноеми, палейки цигара.
— Не тук, в стаята ми! — викна Зое. — Мама не разрешава да пуша!
— Ще отворим широко прозореца.
— Тогава мога ли да запаля и аз? — попита Ема.
Зое не отговори. Сама срещу трите, нямаше смисъл да спори. Гаетан й бе обещал да й изпрати дълъг имейл тази вечер… Дидро, Гаетан, един дълъг имейл в перспектива… Беше най-щастливото момиче на света.
След като изпрати приятелките си, отвори широко прозореца, облече друга блуза, огледа се в огледалото и одобри това, което видя. Беше добър знак. Защото има едни такива дни, в които се гледаш в огледалото, докато пееш, миеш си зъбите и се кълчиш, а на другия ден се поглеждаш и си казваш, че приличаш на размазан желиран бонбон.
Седна на компютъра и отвори пощата си.
Имейлът на Гаетан се мъдреше най-отгоре.
Когато работата допреше до сериозни неща, той предпочиташе да пише, вместо да говори. Твърдеше, че говоренето било трудна работа. Предполагало двама души — единият седи и слуша как другият си разтваря душата. А когато пишеш, си представяш, че си сам, че говориш на себе си и никой не те слуша.
Гаетан също като нея имаше годишни изпити.
Днес сутринта е бил изпитът по география.
Не се справих блестящо, но няма страшно. Географията не ми е любима. Направих, каквото можах, подготвих се, няма място за съжаления! Сега вече знам, че съм способен здраво да се трудя, и ми харесва да го правя. Напълно съм способен да постигна успехи, не съм ли прав? Да ти разказвам ли още? Добре… започвам. Сутринта ставам, мама вече беше на крак; помоли да поговорим, преди да изляза. Каза ми такива работи, че сърцето ми се обърна. Неща, които никога не ми е казвала, които ме промениха, които… Страхотни, нямам думи. Изгледа ме странно, тъкмо си пиеше кафето, каза, че не желае повече да се занимавам с нея, че е добре, обича ме, иска да съм щастлив, защото тя не може да бъде щастлива, ако аз не съм. Е, това вече ми дойде повече. Сякаш тежест ми падна от гърба, почувствах се свободен. Мама да ми каже такова нещо, страхотно, нали, като гръм от ясно небе. Не мога да ти обясня, но все едно че сега вече мога да порасна истински, разбираш ли. Направо уникално. Което, разбира се, не ми пречи да се страхувам за мама. Но не по същия начин, не сякаш зависи от мен… Дори да знам, че е така. Защото Шарл-Анри се грижи единствено за себе си и ще се махне от къщи, Домисий и тя. Следващата година ще отиде на пансион. Решено е. Тя заплашва, че няма да отиде, че постоянно ще бяга, но при всички положения решиха да отиде. Тогава ще останем само ние двамата с мама. И макар тя да твърди, че може сама да се справя, знам, че винаги ще има нужда от мен… Тя просто не може да се справи сама, не го знае, но на мен ми е ясно. Аз не съм отговорен само за моя живот. Ако оставя мама сама, с нея е свършено.
61
Дьони Дидро. „Племенникът на Рамо“ (1762). — Б.пр.