Камъкът на раздялата

— Това е несъществено. — Аспитис размаха ръка във въздуха, като почти събори свещта от масата с ръкав. Бе съблякъл премяната, която бе носил на мостика, и сега бе с дълга семпла одежда, подобна на онези, които рицарите носят на бденията си. С изключение на деликатното златно Дърво на верижка около врата му, единственото му украшение беше знакът на рода Преван, избродиран на ръкавите. Крилата на орела обвиваха ръцете до лактите му като издигащи се пламъци. Мириамел бе приятно впечатлена, че богат млад мъж като Аспитис посреща гости в толкова скромно облекло. Той повтори: — Несъществено. Тези хора са еретици, че и по-лошо. Освен това една благородничка от Еркинланд не се различава от някоя от самите Петдесет фамилии на Набан. Благородната кръв е една и съща из целия Остен Ард и също като сладководен извор сред сушава пустош, трябва да бъде защитавана на всяка цена. — Той се наведе напред и нежно докосна ръката й през ръкава. — Ако аз бях там, лейди Мария, щях да дам живота си, преди да позволя някой от тях да се отнесе лошо с вас. — Той се облегна назад и преднамерено нехайно потупа дръжката на меча в ножницата си. — Но ако бях принуден да направя тази крайна жертва, щях да настоявам поне няколко от тях да ме придружат.

— О! — каза Мириамел. — О! — Оказала се в неловко положение, тя си пое дълбоко дъх. — Но наистина, граф Аспитис, няма причина за тревога. Ние избягахме доста лесно… просто трябваше да се промъкнем на вашия кораб и да се скрием. Беше тъмно, разбирате ли, и отец Кадрах…

— Брат — кисело се обади монахът и отпи глътка вино.

— … и брат Кадрах каза, че това ще е най-безопасното място. Така че се скрихме в трюма. Извиняваме се за това, графе, и ви благодарим за любезността. Ако ни оставите на брега в следващото пристанище…

— Да ви оставя някъде насред островите? Глупости! — Аспитис се наведе напред и втренчи кафявите си очи в нея. Мириамел осъзна, че той има опасна усмивка, но тя не я плашеше толкова, колкото й се струваше, че би трябвало. — Ще пътувате с нас, а после може безопасно да ви оставим в Набан, където ви е мястото. Ще отнеме малко повече от две седмици, лейди. Ще се отнасяме добре с вас — и с вас, и с вашия пазител. — Той за миг извърна усмивката си към Кадрах, който като че ли не споделяше доброто му настроение. — Мисля, че дори имам някакви дрехи на борда, които ще ви станат, лейди. Те би трябвало да отиват на красотата ви повече от вашите… пътни дрехи.

— Колко хубаво! — възкликна Мириамел, а после си спомни измислицата си. — Ако брат Кадрах одобри, разбира се.

— Имате женски дрехи на борда? — попита Кадрах и вдигна вежда.

— Останаха от сестра ми. — Усмивката на Аспитис не се промени.

— Сестра ви? — изръмжа монахът. — Аха. Е, ще трябва да си помисля.

Мириамел понечи да му повиши тон, но после си спомни положението си. Опита се да изглежда покорна, но вътрешно го проклинаше. Защо да не й се позволи да поноси хубави дрехи за разнообразие?