Острието на Тишал
- Автор: Стовер Мэтью Вудринг
- Серия: Приключенията на Каин ( Отвъдие) #2
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-619-150-455-8
- Переводчик: Васил Велчев
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Острието на Тишал». Краткое содержание книги:
Преди шест години Ма’елкот — бог на Отвъдие — задържа Палас Рил в безмилостната си хватка. Управляващият елит на Земята желаеше смъртта ѝ. Каин се закле, че ще я спаси. Те смятаха, че няма никакъв шанс. И сгрешиха. Той пожертва кариерата си като Каин, за да смаже враговете на Палас Рил и да я върне у дома.
Сега Хари Майкълсън е единственият човек, който стои между бездушните корпоративни господари на Земята и зелените хълмове на Отвъдие. Победата на Каин над Ма’елкот е отворила проход между световете и сега безличните тълпи от Земята избиват всичко, което той обича. Стари и нови врагове се обединяват срещу него. А Хари дори вече не е Каин. Той е просто един обикновен човек — самотен, сакат, безсилен. Те смятат, че няма никакъв шанс.
Но грешат…
Тя беше завладяла ръката му и я беше направила своя.
На по-високо, метафизично ниво битката се водеше с помощта на символи. Гибелта на Каин се беше завързал на възел: плетеница от спомени и намерения, от любов и ярост, омраза, страх и копнеж. Тя беше обгърнала възела, въртеше го насам-натам, дърпаше разплитащите му се краища и постепенно го развързваше. При всяко нейно докосване той се свиваше в себе си: този възел представляваше неговата същност, структурата на съзнанието му, поддържана от резонанса на нервната му система. Поддържана от руните върху острието, което сега държаха и двамата. Развързването означаваше да се разтвори в хомогенния Поток. Означаваше смърт.
Окончателна смърт. Изчезване на съзнанието и същността.
Абсолютно нищо.
Битката между тези две крайности се вихреше из целия спектър, а основното им оръжие беше логиката на болката: Това боли, нали? А това? Не знаеш ли колко е лесно да спреш болката? Просто се откажи…
Той я удари с юмрука на баща си; тя разкъса корема му с раждането на дете; той я изпепели с унижението от презрението на Дала, когато жената, която бе отнела девствеността му, през смях го бе нарекла дете в присъствието на новия си мъж; тя го задуши със смазващата болка от осъзнаването, че винаги ще бъде на второ място в сърцето на съпруга си. В споделянето на болката той я опозна, а тя опозна него; станаха по-близки, отколкото съпруг и съпруга, отколкото майка и дете, и тази близост ожесточи още повече борбата им. Те се биеха със страстното безумие на предадени любовници.
И Гибелта на Каин губеше.
Той потъваше в мрака…
Погълнат от Кралицата на актирите.
Но противниците бяха абсолютно съгласни за едно. Когато усещаше някакво приближаване, той се хвърляше лудо напред, а тя направляваше ръката му. Ако концентрацията му се разпаднеше, тя щеше да го погълне целия. Ако нейната се разколебаеше, той щеше да я запрати обратно в тъмнината. Гибелта на Каин постепенно започна да осъзнава, че е стиснал здраво очи, че сетивата, които използва, за да усети чуждото приближаване, не са негови, а нейни: някакво зловредно възприемане на живота, което съживяваше месото около него и го превръщаше в хора.
И тогава той разбра, че тя е завладяла твърде голяма част от него. Ако случайно зърнеше някаква възможност за оцеляване, той щеше да се вкопчи паникьосано в нея, но такава не съществуваше. В него се възцари спокойствие. Дори ведрост.
И в тази ведрост той откри сила.
Щеше да потъне в мрака, но нямаше да си отиде без бой.
Собствените му умствени сили му осигуриха неочаквана подкрепа: точно както тя се бореше, за да накара нервите му да резонират в тон с нейния разум, така той настрои собствения си разум в тон с нейния. Насочи вниманието си към празнината, където някога се бе намирала лявата му длан, и откри там нейните сетива. Почувства капитана на баржата, моряците и гребците, и широко разпространилата се болест, и буйстващото безумие в града, който се намираше нагоре по реката; почувства рибата във водата и тревите, и водораслите, с които тя се хранеше.
Сега вече я разбираше. Целта ѝ не бе обсебването на тялото му, то беше само поредното стъпало, междинен етап. Тя искаше реката и дори повече; искаше всичко, което реката докосваше и което се докосваше до реката. Искаше Потока на живота, който се изливаше в него. Искаше да го задържи под реката, докато не бъде отмито всичко, което представляваха двамата.
Сред животите, които вече можеше да почувства, той търсеше някой, който можеше да отвлече за миг вниманието на Кралицата на актирите: нещо, което можеше да притъпи острието на мисълта ѝ. И някъде далеч — приглушен, но мъчителен, като тресчица, забита в премръзнал пръст, — толкова отдалечен и слаб, че Кралицата на актирите едва ли би могла да го долови без помощта на концентрираните му умствени сили, се долавяше сподавеният стон на безкраен ужас.
Едно малко момиче зовеше майка си.
6.
Досейн от Джантоген Блъф, Главен говорител на посолството на Манастирите в Анхана, нагласи артанското огледало върху обкования с месинг сандък, в който обикновено го съхраняваше. Навесът на кърмата на баржата, изграден от дървени летви и насмолена хартия, се съединяваше с друг подобен, който моряците бяха стъкнали, за да предпазят неподвижното тяло на Посланик Рейт от есенните дъждове.
Около Рейт бяха застанали четирима Посветени, въоръжени с тояги; от време на време някой от тях протягаше оръжието си към лежащия, но щом върхът на тоягата се доближеше на една ръка разстояние, звънтящото острие проблясваше и го отсичаше. Очите на Рейт продължаваха да стоят затворени и тялото му не променяше позата си, с изключение на лекото потреперване, съпровождащо всеки удар.