Съдбовният кораб [bg]

Брашън стегнато бе казал на остатъка от екипажа да се захване с поправките. Крачеше по палубата и командваше с присъствието си, но почти не продумваше, а работата продължаваше, макар мъжете да се движеха без ентусиазъм. Резервната мачта беше изкарана и поставена. Вериги и друга арматура бяха спасени от потъването, здрави парчета от сплетени заедно въжета, резервно платно и други средства бяха изнесени на палубата. Опропастени припаси с храна бяха изхвърлени през борда. Счупените прозорци в капитанската каюта бяха заковани с дъски. На брега беше изпратена група, която да насече дърва за реи. Суровият дървен материал щеше да е мъчен за работа, но нямаха друг избор. Нямаше разговори, нито песни, нито закачки. Дори Клеф беше затворен и мълчалив. Никой не се беше опитал да изтрие кървавите петна от палубата му. Заобикаляха ги или стъпваха отгоре им. Змийската отрова бе оставила ями и назъбени участъци в магическото му дърво. Беше нашарила лицето му и оставила резки надолу по гърдите му. Още белези, които да носи.

Янтар, облечена в свободно облекло, направено от чаршаф, се бе трудила наравно с останалите, докато Брашън не ѝ бе отправил остро нареждане да си вземе почивка. Известно време беше лежала безмълвно в койката си. После се бе надигнала сякаш не можеше да изтърпи да стои мирно. Сега седеше на бака и вадеше инструменти за следващата си задача. Движеше се неловко, тъй като щадеше попарената страна на тялото си. Беше свикнал тя да споделя всичко, което правеше, но днес беше тиха. Парагон чувстваше умислеността ѝ, но не можеше да я проумее.

Кенит и Вивачия бяха изчезнали сякаш никога не се бяха намирали там. Само една змия бе останала от ордата, която го беше нападнала. Меките дни, откакто бе преминала бурята, караха всичко да изглежда като сън. Но не беше. Драконите се спотайваха в него, току под повърхността. Нова кръв бележеше палубата му. Някои мъже от екипажа все още му бяха ядосани. Или изплашени. Понякога при хората беше трудно да се долови разликата. Най-много го нараняваше, че Янтар се държеше резервирано.

— Не можах да се сдържа — отново се оплака той.

— Наистина ли? — безчувствено го попита тя.

Държеше се така целия следобед. Не го обвиняваше, но и не приемаше нищо, което казваше. Той избухна.

— Не. Не можах! И след като се рови из спомените ми, би трябвало да го разбираш. За мен Кенит е семейство. Вече знаеш това. Вече знаеш всичко. Всички тайни, които се заклех, че ще опазя — и ти ги открадна.

Той замлъкна, в него отново се надигна вина. Не можеше да бъде верен. Ако беше верен на Кенит, беше нелоялен едновременно към Янтар и към драконовите си същности. Кенит беше негово семейство и въпреки това той за пореден път се бе провалил в обещанието си към него. Беше неверен и нечестив. По-лошо, беше облекчен. Чувствата му се сменяха като ветропоказател. Не беше искал наистина да умре, нито да убие всичките си хора. Янтар трябваше да го знае. Вече знаеше всичко. Изпитваше срамна утеха от споделянето на ужасното знание, защото беше доволен, че най-накрая някой друг знаеше всичко. Една детинска част от него се надяваше, че сега тя ще му каже какво трябва да направи. Твърде дълго се беше борил с тези тайни, без да знае какво да прави с такива плашещи и срамни спомени. Криенето им толкова време трябваше да ги е прогонило, трябваше да ги е лишило от значение. Вместо това те бяха забрали като цирей и точно когато се бе сдобил с нов живот, старата рана се бе отворила и бе отровила всичко. Почти беше убила всички им.