![Черното копие и сянката на Властелина [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/6/1/0/chernoto-kopie-i-syankata-na-vlastelina-bg-download.jpg)
Черното копие и сянката на Властелина [bg]
- Автор: Перумов Николай
- Серия: Пръстенът на Мрака #2
- Год: 2002
- Язык: болгарский
- Год: Елф
- ISBN: 9548826151
- Переводчик: Петя Николова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Черното копие и сянката на Властелина [bg]». Краткое содержание книги:
Дунландската доблест! За теб прекалено дълго не си бяха спомняли. Планинците си отмъстиха – и загинаха, но постигнаха това, което желаеха. Последната отбранителна линия беше пробита. Пред господаря се откриваше прав път към Арнор.
Глава 11.
ДУМАТА НА САНДЕЛО
Непроходим храсталак. Дере, дъното на което е постлано със сухи треви. Конете са вързани за дърветата по склоновете. Долу, край шумоляща жълта папрат, са се събрали хора – около четирийсет души, може би дори петдесет. Високото небе е чисто, слабото зимно слънце оскъдно осветява дълбоката долина. Над жарава се пече дивеч, около огнището е наредено разнообразно оръжие. Цари тишина, само от време на време някой кон пристъпва от крак на крак, и под копито му пуква клонче.
Вече пети ден оцелялата половина на роханската войска бягаше. Пети ден, откакто пратените след тях хазги, вълчи ездачи и орки кръстосваха хълмове и долини в търсене на изостанали отряди от роханци. Двубоят бе неравен – противникът беше стократно по-многоброен. Но разбитите, частично разпръснати воини на Пределите не помисляха да се предават – както и преди роханците при първа възможност се озъбваха и хапеха – с мечове, стрели и копия, взимайки колкото може повече вражески живота. Но как!...
Фолко седеше до огъня, обхванал коленете си. Премина отчаянието на първите дни, остана хладната упоритост, сляла се с тежката сърдечна омраза и неутолимото желание за реванш.
Другарите му при пръв удобен случай с огън и меч разораваха дунландските селища, Фолко не можеше да одобри тази безсмислена жестокост. Роханците не щадяха никого, избиваха дори котките и кучетата. Почти цялата дунландска пехота беше загинала в битката, в селата бяха останали само старци и деца. Жените молеха за пощада – ала напразно. В очите на воините на Пределите този народ стана главен виновник за гибелта на армията и кралството им – и те си отмъщаваха. Без да се съобразяват с опасността от това, че ще ги забележат, роханците палеха къщи, убиваха добитъка, посичаха наред всеки, които им паднеше в ръцете. Оцеляха малцина, които се изпокриха под дърво и камък – освирепелите роханци не ги търсеха, за да не губят време.
С ума си хобитът разбираше кървавата жажда на другарите си по оръжие. В отряда не остана човек, който да не бе загубил приятел, брат, син или баща – едни загинали, други изчезнали в неизвестността. Родината им бе останала под властта на неприятеля и те не смееха дори да гадаят, какво е станало с близките им, никой не знаеше, живи ли са пръснатите им семейства, поне онези, които бяха избягали в планините...
Да, Фолко можеше да разбере ставащото, ала не и да намери оправдание, не и да прости. Прилошаваше му от кошмарните кървави сцени, свидетел на които стана. Но колкото и да разубеждаваше спътниците си да не вършат злини, за които сетне навярно щяха да съжаляват, те не го слушаха, стигаше се до сериозни караници. Роханците успокояваха сърцата си с безмилостна мъст, а за да ги спре, Фолко би трябвало да избие целия отряд.
Хобитът, елфите и джуджетата, които също не одобряваха убийствата на невъоръжени хора и безсмисленото разоряване на страната, се опитваха да уговорят воините на Пределите по-бързо да напуснат тези места и да си пробиват път на север, откъдето неминуемо трябваше да нахлуят многобройните арнорски полкове. Роханците отговаряха на това с полубезумен смях. Фолко не можеше да се отърси от усещането, че мнозина просто са изгубили разсъдъка си, мъката на поражението е прекършила душите им, а, както се знае, злото най-лесно вирее тъкмо в пречупени хора. Те никъде не искаха да ходят, те не желаеха нищо друго, освен да отмъщават, а на напълно основателните забележки на Амрод и Беарнас, че следва да се отмъщава само на онези, които носят оръжие, отвръщаха с черни ругатни. Хобитът взе да се замисля дали да не напусне отряда. Но след като изпепелиха четири дунландски села, роханците като че ли малко се поуспокоиха.
Мнозина бяха ранените, по чудо спасени от битката. Малко бяха стрелите, храната, малко бяха лековитите мазила. Някъде недалеч се чуваше гнусният звук на оркски рог. Врагът беше близо, но никой не бързаше да грабва оръжие. В непроходими места орките не влизаха – те не познаваха гората, страхуваха се и не й се доверяваха. Иззад всеки ствол можеше да удари смъртоносна стрела – а воините на Олмер след великата и с много голяма кръв постигната победа сега въобще не искаха да умират.