Черното копие и сянката на Властелина [bg]

Но вече се събираха ръцете-крила на Олмеровата войска, носеха се с писъци истерлинги, ангмарци, хазги, напираха орките, отново се появиха конници с тигровълци на дълги ремъци, роханските стотни щедро харчеха последните си стрели, скъпо продавайки живота си, всяка крачка струваше на врага огромни жертви.

Кралското знаме трепна и изчезна сред морен от конски и човешки тела. Владетелят на Едорас не потърси път за спасение. Той прие смъртта си на полето, където беше погребан свободен Рохан...

Пръстенът на враговете се затвори. Върху упорито вкопчващия се в живота четириъгълник на yecтволдската фаланга удариха от всички страни. Известно време роханските храбреци още намираха в себе с сили да се съпротивляват, но орките, без да се щадят, по телата на своите мъртви се докопаха до самата линия на щитовете – и в невъобразима ръкопашна вихрушка, където в действие влязоха вече не мечове копия, а кинжали, юмруци и едва ли не зъби, катураха строя на противника. Започна кърваво клане...

Но всемогъщата Съдба пазеше приятелите и тези страшни мигове. Те сполучиха да не се изгубя държаха се заедно всички – и елфите, и джуджетата, Атлис. Клането кипеше навсякъде, под краката им жвакаше кръв – но трябваше да се измъкват, ако искаха да живеят. И Атлис, ръмжейки, се вкопчи в дървото на отскочилото от бронята му копие, яростта на гондореца беше толкова голяма, че той с едно движение изтръгна хазга от седлото. Нещастникът се търколи право под краката на Торин, джуджето замахна със секирата... Атлис хвърли поводите на хобита.

- Намерете още коне! – рязко изкрещя гондорецът.

И когато срещу тях скочиха трима ангмарци, елфите без излишни думи ги избиха от седлата със събрани от земята стрели, а Торин и Дребосъка, като поеха с гърди пуснатите от упор стрели на двама хазги, напълно се отплатиха на стрелците. Сега можеше да скачат на конете...

Отново им провървя. На пътя им се оказаха конни ховрари – слаби стрелци. Те уцелиха няколко пъти в закриващите другарите си със собствените си тела хобит и джуджета, но митрилът лесно отрази стрелите им, а приятелите с отчаян скок се промъкнаха през редиците на ховрарите – и внезапно се озоваха на свободно място. Те се изтръгнаха извън пределите на вражеския пръстен, до тях като спасителна сянка чернееше гората. Безсмислено беше да се връщат в безнадеждно загубеното сражение и те подкараха конете си към храсталаците подир другите роханци, измъкнали се от обкръжението на враговете. Кралят на Рохан с цената на своя живот проправи път на оцелялата част на войската си. На бойното поле още дрънкаше оръжие, още някой се съпротивляваше, така и не успял да избяга, но на спасилите се им се налагаше да не се обръщат назад.