Кладенецът на възнесението

Това бе само началото.

„Ще избият всички — помисли си тя и потрепери. — Хората на Елънд, тези, които останаха тук заради мен. Те са обречени.

Аз съм неговият нож. Техният нож. Келсайър ми повери грижата за тях и трябва да направя нещо…“

Тя се спусна на земята, отблъсна се наново и се приземи в двора на Кредик Шау. Мъглите се сгъстиха. Въздухът беше тежък. Не само от пепел и сажди — тя долавяше миризмата на смърт в повеите, писъци в шепота.

Пютриумът й свърши.

Тя се строполи на земята, притисната от непосилната тежест на крайното изтощение. Вече си даваше сметка, че е преминала границата. Не биваше да се поддържа толкова дълго време с пютриум. Но пък това бе единственият начин.

Усети, че губи съзнание.

Но хората продължаваха да викат. Чуваше ги… както ги бе чувала преди. Градът на Елънд… народът на Елънд… те умираха. Там някъде бяха и нейните приятели. Хора, които Келсайър й бе завещал.

Стисна устни, успя да прогони умората и се надигна. Взря се през мъглите към призрачните звуци на ужасените жертви. И закрачи нататък.

Не можеше да скача, беше й свършила стоманата. Не можеше дори да тича, но накара тялото си да се раздвижи и то постепенно започна да я слуша, да надмогва породеното от прекомерната употреба на пютриум вцепенение на мускулите.

Влезе в една уличка, подхлъзна се в снега и изведнъж се изправи срещу група ужасени граждани, бягащи от неколцина колоси. Чудовищата бяха пет-шест, дребни, но въпреки това опасни. Едно застигна възрастен човек, повали го и го разсече на две с меча си. Друго вдигна малко момиче да го удари в близката стена.

Вин се хвърли напред, покрай бягащите скаа, и извади пътем кинжалите. Все още беше изтощена, но адреналинът й помогна да се съвземе. Не биваше да спира нито за миг. Движението бе спасение. Покоят — смърт.

Няколко чудовища се извърнаха към нея, жадуваха за схватка. Едно замахна, Вин се наведе, подхлъзна се в кишава локва, озова се съвсем близо до него и го посече през крака. Чудовището нададе болезнен вик, острието й се заплете в провисналата кожа, но тя успя да го освободи миг преди да я нападне втори колос.

„Толкова съм бавна!“ — помисли си ядно и едва успя да възстанови равновесие и да отстъпи извън обсега на противника си. В следващия миг скочи напред и заби острието в окото на чудовището.

Прати мислено благодарност на Хам, задето я бе обучавал да се бие без помощта на аломантия, и за миг се подпря на близката стена. След това се хвърли напред, удари с рамо колоса с пронизаното око — той дращеше с нокти по кинжала и виеше — и го запрати към другарите му. Синьото туловище уцели колоса, който държеше момиченцето, и от сблъсъка той го изпусна.

„В името на лорд Владетеля, тези чудовища са ужасно яки! — помисли Вин, докато подаваше ръка на зашеметеното момиче и го дърпаше след себе си. — Особено когато ти си изгубил силата си. Трябват ми още метали“.