Кладенецът на възнесението
- Автор: Сандърсън Брандън
- Серия: Mistborn #2
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Год: БАРД
- ISBN: 978-954-655-146-7
- Переводчик: Юлиян Стойнов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Кладенецът на възнесението». Краткое содержание книги:
Тя изгълта още една стъкленица и възстанови запасите от пютриум и стомана. След това подскочи и връхлетя върху генералите и офицерите. Докато се снижаваше, колосите удариха предните редици на армията и клането започна.
— Какво правят? — попита Сет и се загърна с наметалото.
— Изглежда, атакуват — отвърна Бахмен, един от помощниците му. — Вижте! Те действат заедно с колосите!
Сет се намръщи и закопча наметалото си.
— Да не са сключили съюз?
— С колосите? — Бахмен го погледна невярващо.
Сет сви рамене.
— Кой ще спечели?
— Трудно е да се каже, милорд. Колосите са…
— Какво е това? — попита Алриане, която тъкмо бе изкачила с коня си заснежения хълм, следвана от няколко пазачи. Сет, разбира се, им бе наредил да я задържат в лагера, но знаеше колко безполезно е това, ако тя реши да го последва.
„Поне можех да се надявам, че ще се забави, докато се облича тази сутрин“. Алриане бе облякла нова рокля и бе с нова прическа. Дори шатрата й да се запалеше, тя пак щеше да се забави, за да си оправи грима, преди да избяга.
— Май битката започна — отвърна Сет и кимна към полето.
— Извън града? — учуди се Алриане. После се засмя. — Те атакуват позициите на Страф!
— Да — потвърди Сет. — Което значи, че градът…
— Трябва да им помогнем, татко!
Сет завъртя очи.
— Знаеш, че няма да направим нищо подобно. Ще изчакаме да видим кой ще спечели. Ако победителят е достатъчно отслабен, ще го нападнем. Не взех със себе си цялата армия, но…
И млъкна, забелязал погледа на Алриане. Понечи да продължи, но тя смуши коня и препусна.
Стражите изругаха и се опитаха — твърде късно — да уловят юздите на коня й. Сет я гледаше сащисан. Това беше малко налудничаво дори за нея. Тя не би посмяла да…
Алриане препускаше право към бойното поле. После спря, обърна се и извика:
— Татко! Ако искаш да ме защитиш, най-добре да атакуваш!
След тези думи пришпори отново коня. Копитата му вдигаха облаци сняг.
Сет не помръдна.
— Милорд — каза Бахмен. — Тези армии изглеждат с почти равни сили. Петдесет хиляди мъже срещу дванайсет хиляди колоса и пет хиляди защитници на града. Ако добавим нашите сили към някоя от страните…
„Проклето глупаво момиче!“ — помисли Сет, загледан след отдалечаващата се Алриане.
— Милорд? — подкани го Бахмен.
„Защо въобще дойдох при Лутадел? Наистина ли смятах да превзема града? Без аломанти и във време, когато собственото ми кралство е разкъсвано от размирици? Или търсех нещо? Потвърждение на легендите? Сила, каквато видях онази нощ, когато Наследницата едва не ме уби?
Как ли е накарала колосите да се бият на нейна страна?“
— Събирайте армията! — нареди Сет. — Отиваме да защитим града. И пратете конници след глупавата ми дъщеря!
Сейзед яздеше мълчаливо през дълбокия сняг. Пред него битката бе в разгара си, но той бе достатъчно далече, за да е извън опасност. Беше напуснал града, но знаеше, че оцелелите мъже и жени са се покатерили на стените. Вин ги бе спасила от колосите. Истинско чудо щеше да е да види как ги спасява от другите две армии.
Нямаше намерение да участва в боя. Металоемите му бяха почти празни, а тялото му — уморено също като ума.
Още не знаеше как ще се справи със загубата на Тиндуил. Чувстваше се… опустошен. Какво ли не би дал да не усеща нищо. Да беше отишъл да пази нейната порта, а не неговата. Защо не я потърси, когато чу, че северната порта е паднала? Тогава сигурно все още е била жива. Би могъл да я защити.
Нима имаше нещо друго на този свят, което да му е по-скъпо?
„Вярващите се оказаха прави — помисли си той. — Вин се върна и спаси града. Аз изгубих надежда, но не и те“.
Смуши коня. Шумът на битката се усилваше. Опита се да прогони от мислите си Тиндуил, но се оказа невъзможно. Всичко, което бе съхранявал в ума си по един или друг начин, го водеше при нея. Болезнена връзка, но въпреки това не можеше да я прекъсне.
„Героят на времето няма да е само воин — мислеше си той, докато бавно яздеше към бойното поле. — Той е личност, която ще обедини всички, ще ги събере под един флаг. Той е водач“.
Знаеше какво мисли Вин — че тя е този Герой. Но Тиндуил беше права — съвпаденията бяха твърде много. И Сейзед вече не беше сигурен, че вярва в тях. В каквото и да било.
„Героят на времето не е терисец — продължи да размишлява той, загледан в атаката на колосите. — Не е от кралски произход, но ще добие такъв“.
Дръпна юздите и спря коня насред широкото пусто поле. Около него от снега стърчаха стрели, земята бе изпотъпкана. В далечината се чуваха удари на барабан. Той се обърна и видя, че от запад се задава армия. Знамената, които се вееха, бяха с герба на Сет.