Кладенецът на възнесението

Винаги се изненадваха. Дори след като я бяха видели да надвива другарите им, пак се учудваха, когато избягваше ударите им. В умовете им вероятно размерът се равняваше на сила — по-големите колоси винаги побеждаваха по-малките. Висок пет стъпки човек не би трябвало да е проблем за този исполин.

Вин разпали пютриум и заби юмрук в лицето на чудовището. Черепът му се строши под кокалчетата й и колосът рухна по гръб. Вин стъпи на земята. Друго чудовище вече заемаше мястото на убитото.

Започваше да се изморява. Не, беше влязла изморена в битката. След пютриумния транс бе използвала измислената от нея система от подкови, за да преодолее оставащото до града разстояние. Силите й бяха на привършване. Само пютриумът от последната стъкленица я държеше на крака.

„Трябваше да поискам от Сейзед един от празните му пютриеми!“ — помисли тя. Ферохимичните и аломантичните метали бяха едни и същи. Би могла да почерпи пютриум от неговия металоем, макар че той сигурно щеше да е гривна или пръстен. Твърде голям, за да го глътне.

Отскочи встрани, за да избегне поредната атака. Монетите не спираха тези чудовища, а теглото им бе прекалено голямо, за да ги Тласка без съответната котва. Освен това резервите й от стомана и желязо бяха на привършване.

Убиваше колос след колос и печелеше време за Сейзед и другите, които имаха известна преднина. Но този път не беше като в двореца на Сет. И не само защото се биеше с чудовища.

Разликата бе, че сега имаше причина да го прави. И тя бе съгласна с това. Можеше да се бие и да убива, защото така защитаваше тези, които не можеха да се защитават сами. Келсайър убиваше, за да мъсти, но за Вин това не бе достатъчно силен мотив.

И никога вече нямаше да го направи.

Решение, което подхрани атаката й срещу колосите. Тя грабна един меч и посече краката на един, после хвърли оръжието по друг и го Тласна, за да го забие в огромните му гърди. Притегли меча на друг повален войник и го завъртя. Отскочи назад и едва не се спъна в нечий труп.

„Уморена съм“.

Дворът бе осеян с десетки, може би дори стотици трупове. Зад гърба й също се бе оформила купчина. Тя бавно се покатери по нея, следвана от обкръжаващите я колоси. На тяхно място човеците отдавна щяха да се откажат и да потърсят по-лесна плячка. Но колосите сякаш се множаха, прииждаха нови и нови, привлечени от шума на боя.

Вин се завъртя, подхранвайки движението си с поредната доза пютриум, отсече ръката на един колос, после крака на друг, преди да обезглави трети. Наведе се, отскочи, спря извън обсега им и продължи да ги избива.

Но колкото и да бе непоклатима решимостта й — колкото и ясна целта, — тя знаеше, че не може да продължава още дълго. В края на краищата бе само човек. И сама. Не можеше да спаси Лутадел — не и без чужда помощ.