Кладенецът на възнесението
- Автор: Сандърсън Брандън
- Серия: Mistborn #2
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Год: БАРД
- ISBN: 978-954-655-146-7
- Переводчик: Юлиян Стойнов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Кладенецът на възнесението». Краткое содержание книги:
Сейзед очакваше, че Пенрод ще възрази, но той само кимна и попита:
— И какво ще правим после?
— Аз ще се погрижа за колосите — отвърна Вин. — Първо ще си върнем Цитаделата Венчър — ще ми трябват още метали, а там има достатъчно запаси. След като овладеем града, искам хората ти да изгасят пожарите. Няма да е трудно — едва ли са останали много сгради, които да горят.
— Ще бъде изпълнено. — Пенрод се обърна, за да даде разпореждания.
Сейзед мълчаливо гледаше как огромният колос внимателно спусна Вин на земята. После застана неподвижно, сякаш бе издялан от камък, а не беше дишащо, кървящо, живо създание.
— Сейзед — повика го тихо Вин. Той усещаше умората в гласа й.
— Лейди Вин? — До него Хам най-сетне се свести от вцепенението си и втренчи поглед във Вин и колоса.
Вин продължаваше да разглежда Сейзед, сякаш го изучаваше. Сейзед не смееше да срещне погледа й. Тя беше права. По-късно щяха да говорят за неговото предателство. Сега имаше други, по-важни задачи.
— Сигурно имате някаква задача за мен — рече той, нарушавайки тишината. — Но ще може ли да ме освободите? Трябва да се справя с един проблем.
— Разбира се, Сейзед — отвърна Вин. — Но първо, кажи ми нещо. Знаеш ли кои от останалите са оцелели?
— Клъбс и Доксон са мъртви, милейди. Не съм виждал телата им, но сведенията са от сигурни източници. Лорд Хамънд е с нас, но има тежка рана.
— Бриз? — попита тя.
— Жив е, за щастие. Но изглежда, разсъдъкът му е пострадал от преживените ужаси. А може би е само някакъв вид шок. Или… нещо по-продължително.
Вин кимна и се обърна към Хам.
— Хам. Трябва ми пютриум.
Той кимна с втренчен поглед, извади една стъкленица със здравата си ръка и й я хвърли. Вин я изгълта и умората й видимо отслабна. Поизправи се и в очите й се появи бодрост.
„Това сигурно е ужасно вредно за здравето — помисли си обезпокоено Сейзед. — Колко още може да продължи?“
С малко по-енергични движения тя се обърна към колоса.
— Лейди Вин? — повика я Сейзед. — Отвън има още една армия.
— О, зная — каза тя, посегна и взе огромния меч на колоса. Оръжието бе с няколко пръста по-високо от нея. — Досещам се какво е намислил Страф — продължи тя, вдигна меча на рамо, обърна се и закрачи през снега и мъглата към Цитаделата Венчър. Странният колос я последва.
Цяла нощ бе необходима на Сейзед, за да изпълни задачата, която сам си бе поставил. Обръщаше труп след труп, много от тях вкочанени от нощния мраз. Снеговалежът бе спрял, но вятърът се усили и кишата в локвите бързо замръзна. Наложи се да изкопчва някои от труповете от ледената прегръдка на земята.
Никога не би се справил с тази задача, ако нямаше месингоем. Но дори с него се наложи да си намери топли дрехи — избра просто кафяво наметало и ботуши. С напредването на нощта вятърът довя ледени частици.
Сейзед почна от портата. Там купчините трупове бяха най-големи. После трябваше да претърси и съседните улички.
Откри тялото й малко преди изгрев слънце.
Пожарите в града бяха утихнали. Единствената светлина идваше от неговия фенер, но и тя бе достатъчна, за да познае парчето плат, което се подаваше от една пряспа. В първия миг го взе за кървав бинт. После видя нещо да блещука в оранжево и жълто и се приближи — вече нямаше сила да тича.
Тялото на Тиндуил изпука леко, когато я претърколи. Кръвта на лицето й бе замръзнала, очите й бяха изцъклени. Ако се съдеше по посоката, в която бе обърната, вероятно бе водила войниците към Цитаделата Венчър.
„О, Тиндуил“ — въздъхна той и погали лицето й. Беше все още меко, но ужасно студено. След годините, прекарани като безволева разплодителка, след като бе преживяла толкова много, да свърши така. Мъртва, в един град, в който не й беше мястото, и с мъж — полумъж, — който не я заслужаваше.
Затвори месингоема и остави на студа да го връхлети с цялата си ярост. В този момент не искаше да усеща топлина. Фенерът премигваше неуверено, озарявайки на пресекулки снежната улица и вкочанения труп. Тук, на тази студена уличка на Лутадел, загледан в трупа на жената, която обичаше, Сейзед осъзна нещо.
Вече не знаеше какво да прави.
Помъчи се да измисли нещо подходящо за случая, но изведнъж всички религии и вероучения му се сториха пустословни. Какъв смисъл да й организира погребение? Каква е ползата от молитви пред отдавна изчезнали богове? Дадрадахската вяра не бе помогнала на Клъбс, Оцелелия не бе успял да спаси хилядите войници, които бяха избити. Какъв е смисълът наистина?
Никъде сред всички тези безброй познания Сейзед не можеше да открие утеха. Той приемаше религиите, които познаваше — вярваше в смисъла им, — но те не му даваха това, от което се нуждаеше. Вместо това го караха да се съмнява. Щом толкова много хора измират по различни причини — понякога дори без причина, — възможно ли е дори само една от религиите да е истинска?