Кладенецът на възнесението
- Автор: Сандърсън Брандън
- Серия: Mistborn #2
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Год: БАРД
- ISBN: 978-954-655-146-7
- Переводчик: Юлиян Стойнов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Кладенецът на възнесението». Краткое содержание книги:
Един посърнал вестоносец изникна до него. Беше същият, когото Доксон бе пратил при Стоманената порта. Беше изгубил коня си.
— Господарю терисец — каза вестоносецът. — Аз… току-що идвам от командния пост. Цитаделата Венчър падна…
— Лорд Доксон?
Мъжът поклати глава.
— Намерихме неколцина избягали писари зад стените. Казаха, че загинал пред очите им. Колосите все още са в сградата, трошат прозорци, разбиват…
Сейзед се обърна и погледна към Цитаделата Венчър. С толкова много дим изглеждаше, сякаш мъглите вече са се спуснали. Беше започнал да попълва с мирис калаения металоем, за да се освободи от зловонията.
Битката за града беше приключила, но сега започваше истинската трагедия. Колосите бяха привършили с изтребването на войниците. Предстоеше да се заемат с гражданството. Стотици хиляди невинни, върху които щяха да излеят кръвожадния си гняв. Колосите не се интересуваха от плячка. Не и когато можеха да убиват.
Нови писъци отекнаха в нощта. Бяха изгубили. Това беше краят. Сега вече градът наистина бе паднал.
„Мъглите ще се спуснат скоро — помисли си той, опитваше се да си вдъхне поне малко надежда. — Може би те ще ни осигурят известно прикритие“.
Но една картина не напускаше съзнанието му. Клъбс, мъртъв в снега. Дървеният диск, който Сейзед му бе подарил днес, висеше на връв на шията му.
И не беше помогнал.
Сейзед пак се обърна към Цитаделата Хастинг и извика:
— Лорд Пенрод! Ще се опитаме да се измъкнем от града. Готов съм да се събера с вашите войници и под ваше командване. Ако останете тук, колосите ще ви нападнат и ще ви избият.
Мълчание.
— Трябва да тръгваме, Сейз — каза Хам.
— Ти си бил страшен, терисецо.
Сейзед се обърна. Ферсон Пенрод стоеше на стената и гледаше надолу. Изглеждаше безупречен в благородническия си костюм. Дори носеше шапка срещу снега и саждите. Сейзед неволно погледна надолу. Беше само по препаска. Не бе имал време да потърси облекло, още Повече че месингоемът му осигуряваше топлина.
— Не бях чувал терисец да се бие — продължи Пенрод.
— Това се случва изключително рядко, милорд — отвърна Сейзед.
Пендрод вдигна глава и погледна към града.
— Вече е в ръцете им.
— Затова трябва да го напуснем, милорд — настоя Сейзед.
Пенрод поклати глава. На главата му се мъдреше короната на Елънд.
— Това е моят град, терисецо. Няма да го напусна.
— Благороден жест, милорд. Но тук край мен са вашите съграждани. Нима ще ги изоставите в отстъплението им на север?
Пенрод се поколеба. После отново поклати глава.
— Няма да има отстъпление на север, терисецо. Цитаделата Хастинг е една от най-високите сгради в града — оттук виждаме всичко, което вършат колосите. Те няма да ви позволят да избягате.
— Те са заети с плячкосване и разрушение — рече Сейзед. — Може би ще успеем да се промъкнем покрай тях.
— Не — възрази Пенрод. — Моето Калаено око докладва, че чудовищата вече са нападнали хората, които прати да избягат през северната порта. Сега се отправят насам. Идват към нас.
От улиците зад тях се чуха викове, усилваха се. Сейзед знаеше, че Пенрод казва истината.
— Отворете портата, Пенрод! — извика той. — Пуснете бежанците вътре! Спасете поне неколцина!
— Няма място — отвърна Пенрод. — Време също. Ние сме обречени.
— Трябва да ни пуснете вътре! — извика Сейзед.
— Странно — долетя отгоре замисленият глас на Пенрод. — Като отнех трона на младия Венчър, аз му спасих живота — и изгубих своя. Не мога да си върна града, терисецо. Единствената ми утеха е, че Елънд също не би се справил на мое място.
И се обърна и си тръгна.
— Пенрод! — изкрещя Сейзед.
Лорд Пенрод не се върна. Слънцето залязваше, мъглите се спускаха, а колосите приближаваха.
Вин повали поредния колос, отскочи назад и се Тласна от паднал меч. Излетя встрани от синята глутница, цялата в кръв от множество дребни рани. Ръката й бе почти безчувствена — едно от чудовищата я бе пронизало там. Можеше да убива — да го прави по-добре от всеки друг. Но не можеше да се бие вечно.
Стъпи върху един покрив, олюля се и се подпря на навята пряспа сняг. Колосите долу продължаваха да крещят. Вин знаеше, че рано или късно ще я настигнат. Беше убила стотици, но какво бяха стотици, сравнени с десетки хиляди?
„А ти какво очакваше? — помисли си. — Защо продължи да се биеш, след като се увери, че Сейзед се е измъкнал? Нима вярваше, че можеш да ги спреш? Да избиеш цяла армия колоси?“