Кладенецът на възнесението

Сейзед крачеше начело на огромната тълпа бежанци. Хам вървеше до него и изглеждаше сънен: беше изгубил много кръв, друг на негово място, без подкрепата на пютриум, щеше да умре. Някой бе загърнал Сейзед с наметало, но той го използва, за да завие изгубилия съзнание Бриз. Макар че почти не прибягваше до месингоема, за да се топли, почти не усещаше студа.

Може би тялото му се бе обезчувствило.

Той протегна ръце напред и сви юмруци — по пръстите му блестяха пръстените. От тъмните улички заприиждаха колоси, силуетите им едва се различаваха в нощта.

Войниците на Сейзед отстъпиха. Бяха изгубили надежда. Сейзед спря в снега — мършав дългурест книжник, почти гол. Същият, който бе проповядвал религията на изчезнали народи. Който говореше, че надеждата никога не умира. Който трябваше да има повече вяра от всички останали.

Десет пръстена. Няколко минути сила. Няколко минути живот.

Наблюдаваше приближаващите колоси. С падането на нощта чудовищата бяха станали странно мълчаливи. Изведнъж спряха. Абсолютно неподвижни, линия от тъмни силуети в мрака.

„Защо не ни нападат?“ — зачуди се отчаяно Сейзед.

Проплака дете. И колосите се раздвижиха. Сейзед се напрегна, но те не тръгнаха напред. Разделиха се и между тях мина една нисичка фигура.

— Лейди Вин? — възкликна Сейзед. Все още не бе имал възможност да разговаря с нея, откакто ги бе спасила край портата. Изглеждаше невероятно изтощена.

— Сейзед — каза тя уморено, — ти ме излъга за Кладенеца на Възнесението.

— Да, лейди Вин.

— Това не е важно сега — продължи тя. — Защо стоиш почти гол извън стените на Цитаделата?

— Аз… — Той погледна към колосите. — Лейди Вин, аз…

— Пенрод! — извика Вин. — Горе ли си?

Кралят се появи. Изглеждаше объркан и смутен.

— Отвори вратите! — нареди Вин.

— Да не си се побъркала? — кресна отгоре Пенрод.

— Не съм сигурна — отвърна Вин, обърна се и група колоси се приближиха тихо, като по команда. Най-високият вдигна Вин и я доближи до ръба на крепостната стена. Неколцина стражници отскочиха ужасени.

— Уморена съм, Пенрод — каза Вин. Сейзед трябваше да отвори за малко калаения металоем, за да чуе гласа й.

— Всички сме изморени, дете мое — отвърна Пенрод.

— Аз съм направо разбита — оплака се Вин. — Изморих се от тези игри. Изморих се хората да умират заради спорове между предводителите им. Уморих се да се възползват от добрите.

Пенрод мълчаливо кимна.

— Искам да събереш всичките си войници — заяви Вин и бавно огледа града. — Колко имаш?

— Към двеста — отвърна той.

— Градът не е изгубен — досега колосите избиваха войници, но градското население в голямата си част е незасегнато. Искам да пратиш войниците си да издирят всички групи колоси, които продължават да убиват и рушат. Нека защитават гражданите, но ако е възможно, да не нападат колосите. Вместо това да ме държат в течение с вестоносци.