Кладенецът на възнесението
- Автор: Сандърсън Брандън
- Серия: Mistborn #2
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Год: БАРД
- ISBN: 978-954-655-146-7
- Переводчик: Юлиян Стойнов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Кладенецът на възнесението». Краткое содержание книги:
Отвори очи и извади меча от ножницата. Обърна се и застина при вида на приближаващото се чудовище. Беше толкова голямо!
Доксон стисна зъби, изпрати едно последно проклятие на Келсайър и се хвърли в атака, размахал меча.
Чудовището улови острието с гола ръка, без да обръща внимание на раната. Сетне стовари оръжието си и пред очите на Доксон се спусна черна пелена.
— Милорд — рече Джанарл. — Градът падна. Сам виждате, че гори. Колосите са разбили три от четирите порти и сеят хаос и разрушение. Не се ограничават само с плячкосване — избиват наред. Истинско клане. Няма много оцелели войници, които да се съпротивляват.
Страф мълчаливо гледаше горящия Лутадел. Приличаше му на… някакъв символ. Символ на възмездието. Навремето бе избягал от този град, беше го оставил на пълчищата скаа, а когато се върна и поиска да го пуснат да влезе, те му отказаха.
Бяха проявили неуважение към него. И си заслужаваха последствията.
— Милорд — продължи Джанарл. — Армията на колосите вече е отслабена. Ако се съди по труповете, са изгубили почти една трета от силата си. Можем да се справим с тях!
— Не — поклати глава Страф. — Още не.
— Милорд?
— Нека колосите задържат проклетия град — тихо каза Страф. — Нека го прочистят, ако искат, нека да го изгорят до основи. Пламъците няма да навредят на атиума, напротив, ще ни помогнат по-лесно да го открием.
— Аз… — Джанарл изглеждаше потресен. Не посмя да възрази, но в погледа му се четеше неодобрение.
„По-късно ще трябва да се погрижа за него — помисли Страф. — Ако разбере, че Зейн ме е напуснал, ще се разбунтува срещу мен“.
Но в момента това нямаше значение. Градът го бе отхвърлил и затова щеше да умре. Той щеше да построи по-добър на негово място.
Град, основан от Страф, не от лорд Владетеля.
— Татко! — извика разтревожено Алриане.
Сет поклати глава. Беше възседнал коня си, Алриане яздеше до него. Намираха се на един хълм западно от Лутадел. Сет виждаше армията на Страф, строена на север и загледана — също като него — в обречения град.
— Трябва да им помогнем! — настоя Алриане.
— Не — възрази твърдо Сет.
— Но ти се върна! — продължи тя. — Защо сме тук, ако няма да им помагаме?
— Ще помогнем — тихо каза Сет. — Ще помогнем на Страф да си върне града. А след това ще склоним глави пред него с надеждата, че няма да ни убие.
Алриане пребледня.
— Затова ли се върна? — изсъска тя. — За да предадеш кралството на едно чудовище?
— Какво друго очакваше? — попита Сет. — Ти ме познаваш, Алриане. Знаеше, че това ще избера.
— Мислех, че те познавам — тросна се тя. — Мислех, че дълбоко в сърцето си ти си добър човек.
Сет поклати глава.
— Добрите хора са мъртви, Алриане. Те загинаха в този град.
Сейзед продължаваше да се бие. Не беше войник, нямаше инстинкти, нито бе преминал нужното обучение. Вероятно отдавна трябваше да е мъртъв. Но по някакъв начин бе оцелял. Може би защото колосите също не разчитаха на умение в боя. Те бяха груби и примитивни — като огромните си наподобяващи клинове мечове — и се хвърляха върху врага без никаква мисъл за тактика.
Дори това би трябвало да свърши работа. Но въпреки всичко Сейзед ги задържаше — и там, където бе той, го следваха и неколцината оцелели войници. Силата на колосите бе в тяхната ярост, но войниците на Сейзед виждаха слабите немощни скаа в дъното на площада и знаеха за кого се бият. И това бе достатъчно, за да продължават, въпреки че бяха обкръжени и колосите вече си пробиваха път по краищата на площада.
Сейзед бе сигурен, че няма да получат подкрепление. Можеха само да се надяват, че Страф ще се опита да превземе града, както бе предположил Клъбс. Но вече се стъмваше и тази надежда също взе да увяхва.
„Краят ще е тук“ — помисли Сейзед, докато мъжът до него падаше, сразен от удар. Сейзед се подхлъзна в кръвта и това го спаси от профучалия над главата му меч.
Може би Тиндуил се бе спасила? Може би Елънд щеше да отнесе сведенията, събирани от тях двамата. „Това са важни неща“ — помисли си той, макар да не знаеше защо.
Сейзед уголеми мускулите си в един последен изблик на сила, замахна с взетия от един повален колос меч и го заби в тялото на противника си.
Съпротивата на плътта, разтърсването на ръката — всичко това вече му бе добре познато. Опръска го ярка кръв и още едно чудовище се сгромоляса.
Но резервите на Сейзед бяха изчерпани.
С привършването на пютриума мечът в ръката му изведнъж стана непосилно тежък. Той се опита да замахне към следващия противник, но дръжката се изплъзна от влажните му, вцепенени от умора пръсти.