Кладенецът на възнесението
- Автор: Сандърсън Брандън
- Серия: Mistborn #2
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Год: БАРД
- ISBN: 978-954-655-146-7
- Переводчик: Юлиян Стойнов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Кладенецът на възнесението». Краткое содержание книги:
А този колос бе от най-едрите, висок почти дванайсет стъпки. Сейзед се опита да отскочи встрани, но се спъна в тялото на убития войник. Докато падаше, хората му най-сетне изгубиха кураж и се разбягаха. Бяха се справили добре. Твърде добре. Може би ако ги бе оставил да отстъпят…
„Не — помисли си Сейзед, изправен пред лицето на смъртта. — Аз също се справих добре. По-добре, отколкото би могло да се очаква от един книжник“.
Спомни си за пръстените. Вероятно би могъл да изстиска още малко от тях. Колкото да избяга. Но нямаше сили да го направи. Какъв смисъл да упорства? Защо въобще трябваше да се захваща с всичко това? От самото начало знаеше, че са обречени.
„Ти грешиш в преценката си за мен, Тиндуил. Понякога и аз се предавам. Този град например — предадох го много отдавна“.
Колосът се извиси над Сейзед, който продължаваше да лежи в локвата кръв, и вдигна меча си. Над рамото на чудовището Сейзед виждаше червеното слънце да се спуска към ръба на стената. Той се съсредоточи върху него, за да не гледа стоварващия се меч. Виждаше лъчите като… като късчета разноцветно стъкло в небето.
Светлината се разпадна, заблещука, спусна се към него. Сякаш слънцето го приемаше в обятията си. Посягаше към него, за да вземе освободения му дух.
„Ето значи как ще умра…“
Една блещукаща капчица светлина се отдели от лъча и удари колоса точно в тила. Чудовището изпъшка, замръзна неподвижно и изпусна меча. Желязото издрънча на калдъръма. Сейзед продължаваше да лежи вцепенен. После погледна към ръба на стената.
Нечия дребна фигура се очертаваше на слънцето. Черна на фона на червеникавата светлина, с развято наметало. Сейзед премигна. Блещукащата капчица светлина беше монета. Колосът пред него бе мъртъв.
Вин се бе върнала.
Тя скочи, както само аломант умее да скача, и се изви в дъга над площада. Приземи се точно в средата на множеството колоси и се завъртя. Монети се разхвърчаха като побеснели насекоми, забиваха се в синкавата плът. Чудовищата не падаха така лесно като хората, но атаката прикова вниманието им. Колосите обърнаха гръб на бягащите войници и беззащитните граждани.
Тълпата скаа в дъното на площада подхвана нисък напев. Странен звук в разгара на битка. Сейзед се надигна, забравил за болката и изтощението си. Вин скочи отново. Градската порта внезапно се разтресе и пантите изхвърчаха. След толкова удари от колосите…
Тежката дървена порта се откъсна от стената. Теглена от Вин. „Каква сила — помисли си замаяно Сейзед. — Вероятно Притегля и нещо зад себе си, но това означава, че сега е закотвена между две тежести с размерите на тази врата“.
И въпреки това тя не се отказа, а продължи да Притегля огромната порта към себе си. Вратата мина през редовете на колосите, косеше огромните им тела. Вин се извъртя ловко във въздуха, Притегли се настрани и завъртя портата, сякаш я държеше на невидима верига.
Колосите се разхвърчаха във всички посоки, чуваше се пукот на строшени кости. С едно-единствено движение Вин бе разчистила целия площад.
Портата се сгромоляса. Вин се приземи сред купчина трупове, наведе се и взе тоягата на убит войник. Останалите извън портата колоси се поколебаха само за миг, сетне атакуваха. Вин отвърна на нападението с точни, добре премерени удари. Хрущене на счупени черепи, падащи в прахоляка и саждите колоси, които се опитваха да я заобиколят. Тя се завъртя, помете още неколцина и вдигна червеникав облак към тези, които тичаха отзад.
„Аз… трябва да направя нещо“. Сейзед най-сетне се отърси от вцепенението си. Беше полугол, но не усещаше студа благодарение на отворения месингоем — в който вероятно имаше съвсем оскъдно количество метал. Вин продължаваше да се сражава, да поваля колос след колос. „Дори нейната сила няма да продължи безкрайно. Тя не може да спаси града“.
Сейзед се надигна и закуцука към дъното на площада. Хвана за рамото един старец и му извика:
— Прави бяхте! Тя се върна!
— Да, Светейши първи свидетелю.
— Поне ще ни осигури малко време — продължи Сейзед. — Колосите са в града. Трябва да съберем хората и да избягаме.
Старецът го погледна и за миг Сейзед си помисли, че ще възрази — че ще заяви, че Вин може да ги спаси. Но той само кимна.
— Ще излезем през северната порта — продължи Сейзед. — Колосите проникнаха в града първо през нея и вече би трябвало да са се махнали оттам.
„Поне се надявам да е така“ — добави на ум и се затича. Трябваше да предупреди и другите. Ако имаше и други оцелели.
„И така — мислеше си Бриз, — оказа се, че съм страхливец“.
Откритието не го изненада. Винаги бе смятал, че е важно човек да се познава добре, и винаги бе осъзнавал, че е егоист. Ето защо не се изненада, когато воден от инстинкта пропълзя в къщата и се присви до тухлената стена, като се мъчеше да не слуша писъците отвън.