20 години по-късно
- Автор: Дюма Александр
- Серия: les trois mousquetaires #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любен Велчев
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «20 години по-късно». Краткое содержание книги:
— Глупава — възрази Кромуел, — защото излезе безполезна. В политиката са превъзходни само тия идеи, които дават плод; всяка пропаднала идея е глупава и безплодна. И така, идете довечера в Грийнуич, Мордаунт — каза Кромуел и стана, — намерете собственика на фелуката „Светкавица“ и му покажете бяла кърпичка с четири възли на краищата — това е условният знак; заповядайте на хората да се върнат на брега, а барута да занесат обратно в арсенала, ако само …
— Ако само … — повтори Мордаунт, лицето на когото светна от дива радост, докато Кромуел говореше.
— Ако само тази фелука с цялото си снаряжение не може да послужи на вашите лични интереси.
— О, милорде, милорде! — извика Мордаунт. — Бог, когато ви е правил свой избраник, ви е дал поглед, от който нищо не може да се изплъзне.
— Струва ми се, че ме нарекохте милорд? — каза Кромуел със смях. — Насаме то е нищо, но пазете се тая дума да не излезе от устата ви пред нашите простаци пуритани.
— Нали така ваше превъзходителство ще бъде наричан скоро?
— Надявам се — отговори Кромуел, — но сега е още
рано.
Кромуел стана и взе мантията си.
— Отивате ли си, господин генерал? — попита Моргаунт.
— Да — отвърна Кромуел, — аз спах тук вчера и завчера, а вие знаете, че нямам обичай да спя три пъти под ред в едно легло.
— И така ваше превъзходителство ми дава пълна свобода тая нощ? — осведоми се Мордаунт.
— И дори утре цял ден, ако е необходимо — каза Кромуел. — От снощи — прибави той усмихнато — вие се потрудихте доста за мене и ако имате да оправяте някои лични работи, справедливо е да ви дам време за това.
— Благодаря, господин генерал; надявам се, че ще го употребя добре.
Кромуел кимна с глава на Мордаунт, след това се обърна и попита:
— Въоръжен ли сте?
— Шпагата е с мене — отговори Мордаунт.
— И никой ли не ви чака на вратата?
— Никой.
— Тогава елате с мене, Мордаунт.
— Благодаря, господин генерал; заобиколките, които сте принуден да правите, като минавате по подземния проход, ще ми отнемат много време, а след това, което ми казахте, страхувам се, че изгубих твърде много време. Ще изляза през другата врата.
— Добре, вървете — каза Кромуел.
И натисна едно скрито копче. Отвори се врата, тъй изкусно замаскирана в тапицерията, че и най-набитото око не би могло да я различи.
Тая врата, движена от пружина, се затвори отново след него.
Това беше един от тия тайни изходи, които, както ни разказва историята, са се намирали във всички тайни къщи на Кромуел.
Той минаваше под пустата улица и извеждаше в дъното на една пещера, в градината на друга къща, на сто крачки от тая, от която излезе бъдещият протектор.
Именно през тая последна част от сцената Гримо видя през отвора на зле дръпнатата завеса двамата мъже и последователно разпозна Кромуел и Мордаунт.
Видяхме как подействува тая новина на приятелите.
Д’Артанян се опомни пръв.
— Мордаунт? — извика д’Артанян. — О, небе! Сам бог нИ го изпраща!
— Да — потвърди Портос. — Да изкъртим вратата и да го нападнем.
— Напротив — каза д’Артанян, — да не къртим нищо, да не вдигаме шум. Шумът ще привлече хора; ако той е тук, както каза Гримо, с достойния си господар, сигурно на петдесетина крачки от тука се намира отряд войници. Ей, Гримо, елате тук и се помъчете да стоите на краката си.
Гримо се приближи. Яростта му се беше възвърнала заедно с чувствата, но той беше твърд.
— Добре — продължи д’Артанян. — Сега се качете отново на балкона и ни кажете дали още има някой с Мордаунт, дали се готви да излезе или да ляга; ако има някой, ще почакаме да остане сам; ако излезе, ще го уловим на изхода; ако остане, ще издъним прозореца. Все пак това не е тъй шумно и тъй мъчно, както да се кърти врата.
Гримо се закатери мълчаливо към прозореца.
— Пазете другия изход, Атос и Арамис. Ние с Портос оставаме тук.
Двамата приятели се подчиниха.
— Е какво, Гримо? — попита д’Артанян.
— Сам е — отговори Гримо.
— Сигурен ли си?
— Да.
— Не видяхме другаря му да излиза.
— Може би е излязъл през друга врата.
— Какво прави?
— Слага си мантия и ръкавици.
— Сега е наш ред! — прошепна д’Артанян.
Портос улови ножа си и несъзнателно го извади от ножницата.
— Сложи го обратно на мястото му, приятелю Портос — Рече д’Артанян. — Тук не става въпрос да се удря веднага. Той е в ръцете ни и ние трябва да действуваме, както му е редът. Най-напред трябва да си поговорим, това ще заприлича на сцената в Армантиер; само да се надяваме.
че тоя няма да има потомство и че като го смажем, ще смажем с него всичко.