20 години по-късно
- Автор: Дюма Александр
- Серия: les trois mousquetaires #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любен Велчев
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «20 години по-късно». Краткое содержание книги:
— Да — отговори Гримо.
Те се приближиха до върбата.
— Е, излезе ли някой? — попита д’Артанян.
— Не, но някой влезе — отвърна Гримо.
— Мъж или жена?
— Мъж.
— Аха, значи са двама.
— Бих искал да бъдат четирима — забеляза Атос. — Поне играта ще бъде равна.
— Може би са четирима — каза д’Артанян.
— Как така?
— Преди да дойдат тия, нима не е Могло да има други хора в къщата, които да ги чакат?
— Може да се види — се обади Гримо и показа един прозорец, през капаците на който проникваха няколко лъча светлина.
— Наистина — рече д’Артанян, — да повикаме другите Те заобиколиха къщата и дадоха знак на двамата Си
приятели да дойдат.
Портос и Арамис дотичаха веднага.
— Видяхте ли нещо? — попитаха те.
— Не, но ей сега ще видим — отговори д’Артанян и по каза Гримо, който, залавяйки се за издатините на стената, се беше изкачил вече на пет-шест фута от земята.
Четиримата се приближиха. Гримо продължаваше да се изкачва с ловкостта на котка; най-после успя да се улови за една от тия железни куки, за които се закачат капаците, когато са отворени; в същото време напипа с крак някакъв издаден корниз, който му се стори достатъчно сигурна опорна точка, защото направи знак, че е достигнал целта си. След това долепи око до цепнатината на капака.
— Е какво? — попита д’Артанян. Гримо показа два пръста.
— Говори — каза Атос, — знаците ти не се виждат. Гримо направи усилие над себе си.
— Двама — рече той, — единият е с лице към мене, а другият — с гръб.
— Добре. А кой е тоя, който е с лице към тебе?
— Човекът, когото видях да минава.
— Познаваш ли го?
— Май че го познах и не съм се излъгал: дебел и нисък.
— Кой е? — едновременно запитаха тихо четиримата приятели.
— Генерал Оливър Кромуел.
Четиримата приятели се спогледаха.
— А другият? — попита Атос… — Слаб и строен…
— Това е палачът — едновременно казаха д’Артанян и Арамис.
— Виждам само гърба му — продължи Гримо. — Но чакайте, той се движи, обръща се; и ако е свалил маската, ще мога да видя… Ах!
Сякаш поразен в сърцето, Гримо изпусна желязната кука с глух стон, се отдръпна назад и полетя надолу. Портос го улови с ръце.
— Видя ли го? — попитаха четиримата.
— Да — отговори Гримо с настръхнала коса и с потно чело.
— Слабия и строен човек? — запита д’Артанян.
— Да.
— Палача, нали? — попита Арамис.
— Да.
— И кой е? — запита Портос.
— Той, той! — измънка Гримо, бледен като смърт, и с разтреперани ръце улови ръката на господаря си.
— Кой той? — попита Атос.
— Мордаунт! … — отговори Гримо.
Д’Артанян, Портос им Арамис подвикнаха от радост. Атос направи крачка назад, прекара ръка по челото си и промърмори:
— Съдба!
X. КЪЩАТА НА КРОМУЕЛ
Това беше наистина Мордаунт, когото д’Артанян бе проследил, без да го познае.
Като влезе в къщата, той си махна маската, свали прошарената брада, която си бе сложил, за да не го познаят, изкачи се по стълбата, отвори една врата и влезе в стая с тъмни тапети, осветявани от лампа. Тук край писмената маса седеше един човек и пишеше.
Тоя човек беше Кромуел.
Известно е, че Кромуел имаше в Лондон дветри тайни Убежища, неизвестни дори на по-голямата част от приятелите му с изключение на най-близките. Мордаунт, както си спомняме, беше от числото на последните.
Когато той влезе, Кромуел вдигна глава.
— Вие ли сте, Мордаунт? — му каза той. — Идвате късно.
— Господин генерал — отговори Мордаунт, — исках да видя церемонията докрай и затова закъснях.
— А, не предполагах, че сте толкова любопитен — забеляза Кромуел.
— Аз съм винаги любопитен, когато пада някой от неприятелите на ваше превъзходителство, а този не беше от най-малките. Но вие не бяхте ли в Уайтхол, господин генерал?
— Не — отговори Кромуел. Настъпи минутно мълчание.
— И не знаете подробности? — запита Мордаунт.
— Никакви. Тук съм от сутринта. Зная само, че е имало заговор с цел да се спаси кралят.
— А, вие знаехте ли това?
— Дребна работа. Четирима души, преоблечени като работници, искали да отвлекат краля от затвора и да го заведат в Грийнуич, където ги чакала една фелука.
— И знаейки всичко това, ваше превъзходителство стоеше тук, спокоен и бездеен?
— Спокоен, да; но кой ви каза, че съм бил бездеен?
— Но ако заговорът беше успял?
— Желаех това.
— Аз мислех, че ваше превъзходителство смята смъртта на Чарлз I за нещастие, необходимо за благото на Англия.
— Точно така, и сега съм на това мнение — каза Кромуел. — Той трябваше да умре, нищо повече; но може би щеше да бъде по-добре, ако беше умрял не на ешафода.