Катеричките от Сентрал Парк са тъжни в понеделник
- Автор: Панколь Катрин
- Серия: Жълтите очи на крокодилите #3
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-619-150-060-4
- Переводчик: Румяна Маркова
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Катеричките от Сентрал Парк са тъжни в понеделник». Краткое содержание книги:
В „Катеричките от Сентрал Парк са тъжни в понеделник“ нетърпеливият читател ще проследи съдбата на вече познатите му от първите две части двойки: Жозефин — която постепенно се освобождава от своята нерешителност и се заема с написването на нов роман, и Филип — чиято съдба коренно ще се промени след срещата с една забележителна жена; Ортанс — все така амбициозна и безцеремонна, която ще тръгне по пътя на успеха и голямата любов, и Гари — който храни катеричките в Сентрал Парк, за да не са тъжни в понеделник, и получава неочаквано наследство; симпатичните млади влюбени Зое и Гаетан; злата Анриет и жалкият Шавал; забавните и супердобрички Жозиан и Марсел и техният супергениален двегодишен син Младши. Както и тайнственият Свенлив младеж и голямата му любов Кари Грант… Всичко това описано с лекота, съпричастие, хумор и неподражаемото умение на Катрин Панкол да разказва истории.
Непоносима мисъл.
Тръгвайки, забелязах в ъгъла на масата кутията с шала.
Шалът бе останал в кутията…
23 януари 1963. Най-тъжният ден в живота ми. Недоумявам откъде черпя сили да пиша.
Когато се прибрах след тържеството за рождения му ден, вкъщи сякаш бе паднала бомба. Директорът на подготвителната школа се обадил на родителите ми, за да ги уведоми за честите ми отсъствия. Вашият син не учи, натрупал е много отсъствия без извинителна причина, не можем повече да го задържим. Баща ми беше бесен. Толкова силно стискаше зъби, че се уплаших да не ги счупи. Мама плачеше, повтаряше, че съм непрокопсаник, че от мен няма да излезе нищо, че ще се наложи да ме пратят в казармата! Стоях заключен в стаята два дни, без да излизам, без да се виждам с никого, без да мога да се обадя по телефона. През цялото време си повтарях, че това са последните му два дни в Париж! Поболях се от мъка! Истински се поболях! Нямаше как да скоча през прозореца, живеем на шестия етаж! Нищо, не можех да сторя нищо…
Бях затворник.
Татко се срещна с директора. Не знам какво му е казал, но изглежда, ми дадоха втори шанс. Страшен шанс, няма що!
Разрешиха ми да излизам, но с абсолютната забрана да ходя на снимачната площадка.
И без това нямаше да се върна там, знаех, че снимките са приключили.
Чудех се само дали бе отлетял, или си бе продължил престоя в Париж. Дали не се разхождаше по кея на цветята. Любимото му място за разходка.
Снощи, след часовете, отидох до хотела на бегом, тичах като луд.
На рецепцията ми казаха, че е заминал, но оставил писмо за мен. Мъжът ми подаде един плик с името на хотела.
Не го отворих веднага.
Сърцето ми биеше до пръсване.
Прочетох го вечерта, в стаята си.
… My boy, запомни това: човек сам отговаря за живота си. Не бива да упрекваме никого за грешките си. Човек сам кове щастието си и понякога пак той е главното препятствие пред своето щастие. Ти си в зората на своя живот, аз съм в залеза на моя, затова мога да ти дам само един съвет: слушай, слушай вътрешния си глас, преди да решиш по кой път да поемеш. В деня, в който го чуеш, сляпо го следвай. Не позволявай на никого да те отклони от пътя ти. Никога не се страхувай да се бориш за това, което ти е присърце.
Това ще бъде най-трудното за теб. Ти си убеден, че не струваш нищо, затова не си представящ щастливо бъдеще с твоя отпечатък… Но ти си млад, можеш да се промениш, не си длъжен да следваш пътя на родителите ти.
Love you, my boy…
Много пъти препрочитах писмото. Не исках да повярвам, че повече няма да го видя. Той не ми бе оставил нищо, нито адрес, на който да му пиша, нито пощенска кутия, нито телефонен номер. Нямаше как да се свържа с него.
Изплаках си очите.
Повтарях си, че животът ми е свършил.
Наистина мисля, че е свършил.
25 декември 1963. „Шарада“ е пуснат по екраните в Щатите. Изчетох всички статии и отзиви във вестниците. Страхотен успех. Хиляди се редят на опашка за билети от шест часа сутринта пред Рейдио Сити Мюзик Хол на Шесто Авеню. Студено е, вали дъжд, но те не се отказват и стоят…
Прочетох във вестника и едно интервю на Стенли Донън, в което той говори за него. „Няма друг актьор като Кари Грант. Той е единствен. В играта му няма нито една фалшива нотка. Ако изглежда уверен в себе си, ако играе с голяма лекота, то значи, че е силно съсредоточен… че се е подготвил предварително… Грант изпипва детайлите, уточнява всичко до минутата. Детайлите, в това е неговата сила. Талантът му не е само дар божи, а и резултат от огромен труд…“
Сега вече имах усещането, че окончателно съм го изгубил…
Прочетох и нещо от Тони Къртис: „Научаваш повече, докато гледаш Кари Грант да пие кафе, отколкото за шест месеца в театралното училище…“.
А аз какво научих от него?
Аз какво научих от него?