Острието на Тишал
- Автор: Стовер Мэтью Вудринг
- Серия: Приключенията на Каин ( Отвъдие) #2
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-619-150-455-8
- Переводчик: Васил Велчев
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Острието на Тишал». Краткое содержание книги:
Преди шест години Ма’елкот — бог на Отвъдие — задържа Палас Рил в безмилостната си хватка. Управляващият елит на Земята желаеше смъртта ѝ. Каин се закле, че ще я спаси. Те смятаха, че няма никакъв шанс. И сгрешиха. Той пожертва кариерата си като Каин, за да смаже враговете на Палас Рил и да я върне у дома.
Сега Хари Майкълсън е единственият човек, който стои между бездушните корпоративни господари на Земята и зелените хълмове на Отвъдие. Победата на Каин над Ма’елкот е отворила проход между световете и сега безличните тълпи от Земята избиват всичко, което той обича. Стари и нови врагове се обединяват срещу него. А Хари дори вече не е Каин. Той е просто един обикновен човек — самотен, сакат, безсилен. Те смятат, че няма никакъв шанс.
Но грешат…
Но тя не можеше да го пусне.
След абсолютната празнота дори агонията бе добре дошла.
Тя изкрещя от ярост и болка и другият също изкрещя от ярост и болка, и битката започна.
4.
Морякът най-накрая го откри сред товарните сандъци, два дни след като бяха отплавали надолу по реката от Анхана. Още след потеглянето на баржата точно този моряк беше преследван от странно, неравномерно жужене в ушите. Чуваше го само когато заставаше на вахта в най-тихата част от нощта; и най-слабото полъхване на вятъра го заглушаваше, а какво оставаше за дневната глъчка на екипажа и монотонното припяване на гребците, което им помагаше да се движат в синхрон.
Най-накрая в една безлунна нощ, когато вахтата му приближаваше края си, морякът не издържа; той взе фенера си, напусна поста си и тръгна да оглежда палубата. Търсенето не беше нито бързо, нито лесно, особено след като първоначално смяташе, че жуженето сигурно идва от вътрешността на някой от сандъците; той прекара почти час в притискане на ухото си към разсъхналите дъски.
Накрая потреперващия пламък на фенера освети една фигура, свита в тесния тунел между най-мръсните сандъци. След като хвърли един поглед върху вдървеното тяло на младия мъж, който лежеше на палубата с изпъкнали на шията жили, стиснал здраво в ръцете си меч — чието острие сякаш се разтваряше по краищата в пълна невидимост, — морякът веднага се върна и събуди младшия помощник.
Той не беше чак толкова предпазлив. Пропълзя до младия мъж и го огледа намръщено. Седна до него и огледа намръщено мъчително извития му гръб, който се издигаше над палубата. Гледаше навъсено гримасата на ужас, която изкривяваше лицето му, и побелелите кокалчета на стискащите дръжката пръсти.
— Може би трябва да го ритна — каза той на моряка. — Да видим дали ще се събуди.
Морякът поклати глава.
— Ами ако не иска да бъде ритан?
Помощникът се намръщи още повече.
— Какъв е този дразнещ шум?
Той имаше предвид особеното жужене, което идваше откъм младия мъж, същото, което бе привлякло вниманието на моряка.
— Според мен — отвърна колебливо морякът, — мисля, че идва от меча…
Младшият помощник се оттласна назад, притискайки гърба си към един от сандъците. За никого не беше тайна какво бяха превозвали от Хараха до Анхана. Морякът може би беше прав. Възможно бе това да е Мечът на свети Бърн.
— Доведи тук един гребец — нареди той. — Веднага. Всъщност доведи двама и разместете малко сандъците. И гледайте да работите тихо, мамка му — ако събудите капитана, ще ви пратя да плувате до Терана.
Гребците бяха огрета; двама от тях успяла бързо и тихо да разчистят достатъчно място около лежащия млад мъж. След това помощникът накара единият от тях да сръчка младия мъж с греблото си — трийсет фута здрав дъб, широк колкото мъжко коляно. Гребецът смушка колебливо младия мъж в рамото.
Той се сгърчи и за миг жуженето се засили, стана по-пискливо, а греблото изведнъж се оказа само двайсет и седем и половина фута. Последните трийсет инча се търкулнаха бавно по палубата и се спряха в краката на младшия помощник.
Той си спомни как бе смятал да ритне младия мъж и си представи какъв би бил животът му, ако кракът му се беше скъсил с трийсет инча.
— Иди събуди капитана — каза мрачно той. — Кажи му, че трябва да изпратим някой обратно в Анхана, в Посолството на Манастирите. Веднага.
5.
Гибелта на Каин се бореше за живота си в толкова пълна тишина, че дори бе изгубил спомените си за звуците.
В основата си това бе битка за физическата същност на нервната му система. От плацдарма си, на дланта на лявата му ръка, тя завладяваше нервите му като проказа: дребни откъслеци смърт, които пропълзяват под кожата му. Той се съпротивляваше, поддържайки отчетлив образ на тялото си в менталното си зрение, но…
Вече не можеше да си представя лявата си ръка.
С разума си помнеше всички детайли: извивката на забелената кожичка на кутрето му, извитият белег на едната става, отчетливият боен кръст в средата на дланта му — но това бяха просто описания, абстрактни и безжизнени. Вече не можеше да ги вмъкне в образа на лявата си ръка. Достигаше единствено до китката; всичко след нея имаше просто неясна форма… която беше слаба и издължена, очевидно женска. Гледана с очите му, ръката изобщо не се беше променила, но жизнените сили в нея отекваха в ритъма на чуждо сърце.