Вълка от Уолстрийт

И каква, мислите, бе тайната формула на „Стратън“, позволяваща на всички тия неприлично млади хлапаци да правят неприлично големите купища пари? В основата си тя се осланяше на две прости истини: първо, че от единия процент най-богати американци мнозинството са неизлечими комарджии, неспособни да устоят на изкушението да хвърлят зара отново и отново, дори когато са наясно, че той играе срещу тях, и второ, че — противно на общоприетото мнение — млади мъже и жени, способни на обноски точно толкова, колкото и стадо луднали по секс биволи, и притежаващи коефициент на интелигентност, равен на този на Форест Гъмп след три дози ЛСД, могат наистина да бъдат обучени да звучат като уолстрийтски факири, стига да си им написал до последната дума какво точно да казват, а после да им го набиваш в главите поне по два пъти на ден в продължение на цяла година.

И след като мълвата за тази малка тайна започна да се разпростира из Лонг Айлънд — че съществува някакъв подивял екип в Лейк Съксес, където от теб се изисква единствено да се явиш на работа, да изпълняваш каквото ти заповядат, да се закълнеш във вечна вярност на собственика, и той ще те направи чутовно богат, — хлапаците започнаха да се появяват в залата без предизвестие, отначало поединично, после на тълпи. В началото бяха деца от предградията на средната класа в Куинс и Лонг Айлънд, а скоро след това и от всичките пет административни общини на Ню Йорк. Докато се усетя, заприиждаха и от цяла Америка да ме молят да ги наема. Имаше деца, прекосили половин Америка, за да стигнат до борсовата зала на „Стратън Оукмънт“ и да се закълнат във вечна вярност на Вълка от Уолстрийт. А останалото, както се казва, е част от историята на Уолстрийт.

Както винаги, супер преданата ми лична асистентка Джанет18 седеше зад бюрото си и очакваше трепетно моята поява. В конкретния момент почукваше с десния си показалец по бюрото и поклащате глава в смисъл: „Защо, по дяволите, целият ми ден се върти около това, кога точно смахнатият ми шеф ще се появи на работа?“ Или може просто така ми се стори, а тя само скучаеше. Както и да е, бюрото на Джанет се намираше точно пред вратата на кабинета ми, сякаш бе стена пред футболна врата. И това не беше случайно. Сред многото си други функции, Джанет бе и пазителката на моята светая-светих. Ако някой искаше да ме види или да говори с мен, първо трябваше да мине пред Джанет. А това не беше никак лесно, понеже тя ме пазеше като лъвица малките си и не й мигваше окото да изсипе огън и жупел върху всеки, осмелил се да я прескочи.