Вълка от Уолстрийт
- Автор: Белфорт Джордан
- Язык: болгарский
- Переводчик: Венцислав Венков
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Вълка от Уолстрийт». Краткое содержание книги:
Измъкнах се от задната врата на лимузината, сбогувах се с Джордж (който кимна безмълвно) и се отправих към въпросната бетонна рампа. Докато минавах през стоманените врати, вече дочувах слабото ехо от мощния тътен, който звучеше като рева на подивяла тълпа. Музика за ушите ми! Директно се насочих натам, и то с хъс.
След десетина крачки завих и… ето я — борсовата зала на „Стратън Оукмънт“: огромно пространство, по-дълго от футболно игрище и колкото половин игрище широка, без преградни стени и с много нисък таван. Плътните редици бюра в кленов цвят бяха наредени като в класна стая и едно безкрайно море от безупречно бели ризи се вълнуваше яростно насам-натам. Всички сака бяха свалени и всички крещяха в черните си телефони, което всъщност създаваше тътена. Това беше звукът на учтивите млади мъже, прибягващи до логиката и здравия разум, за да убедят бизнесмените из цяла Америка да инвестират спестяванията си в „Стратън Оукмънт“.
— Боже мой, Бил! Вдигни си полата, хвани се за топките и вземи най-накрая някакво решение, майка му стара! — крещеше Боби Коч, топчест двайсет и две годишен ирландец с гимназиална диплома, силна пристрастеност към кокаина и нетен годишен доход от милион и двеста хиляди. В момента хокаше някакъв богат бизнесмен на име Бил, който живееше някъде из централните райони на Америка. Върху всяко бюро стоеше сив компютър, по чийто монитор пробягваха в зелени цифри и букви котировките в реално време. Но едва ли някой си правеше труда да ги погледне. Всички бяха твърде заети да се потят обилно и да крещят в черните си телефони, които приличаха на израснали от ушите им гигантски патладжани.
— Трябва ми решение, Бил! И то сега! „Стив Мадън Шуз“ е най-горещата нова емисия на Уолстрийт и не виждам какво има да му мислиш! Докато се наканиш, до следобед ще се е превърнала в жив динозавър! — След двуседмична рехабилитация в клиниката в Хейзелдън Боби полека се връщаше към предишното си състояние. Очите му направо изскачаха от топчестия му ирландски череп. Кристалите на коката направо се процеждаха през потните му жлези. А беше само девет и половина сутринта.
Млад стратънец със зализана назад коса, квадратна челюст и врат с размера на Роуд Айлънд бе приклекнал и се мъчеше да обясни на клиента си предимствата и недостатъците на това да включи жена си в процеса на вземане на решения.
— Да го’ориш с жена си ли? Да’нсисъ смахнал нещо? — той едва ли подозираше, че нюйоркският му акцент беше толкова кален, че звучеше като да джвакаш в тиня.
— Тя д’нби да го’ори с тебе, когат’ си купу’а нови обувки?
През три реда друг млад стратънец с къдрава кафява коса и разразило се тийнейджърско акне стоеше изпънат като пружина, а слушалката му бе вклинена между бузата и ключицата. Разперил бе ръце като криле на самолет, а под мишниците му имаше гигантски потни петна. А докато крещеше по телефона, щатният шивач на фирмата, Антъни Джилберто, му вземаше мярка за костюм. Джилберто сновеше по цял ден от бюро на бюро да взема мерки на младите стратънци и да им майстори костюми за по две хиляди долара. В този миг младият стратънец изви глава назад и разпери докрай ръце, сякаш се канеше да скача от десетметровата кула на басейн. После изрече с тон на напълно отчаян човек:
— За Бога, господин Килгор, направете си добро и си купете десет хиляди акции! Моля Ви, направо ме убивате… убивате ме. Ако трябва да хвана самолета и да дойда до Тексас да ви извия ръцете, и това ще направя!
Каква отдаденост! — рекох си. Пъпчивото хлапе продава акции, дори докато си поръчва костюм! Кабинетът ми беше на отсрещната страна на борсовата зала и докато си проправях път през врящото хорско море, имах чувството, че съм Мойсей в каубойски ботуши. Брокерите се отдръпваха настрани, за да ми сторят път. Всеки брокер, покрай когото минех, ми намигаше или се усмихваше в знак на признателност за това, че се е озовал в малкото райско кътче, което бях създал. Да, това бяха моите хора. Разчитаха на мен за надежда, обич, съвет и насока, а аз бях десет пъти по-луд от всички тях взети заедно. Но едно нещо деляхме поравно — неугасващата ни любов към мощния тътен. Дори не ни стигаше!
— Вдигни шибания телефон, ако обичаш! — изкрещя една дребна руса асистентка по продажбите.
— Ти вдигни шибания телефон! Това е част от твоите шибани задължения!
— Само един шанс ми дайте, моля ви!