Вълка от Уолстрийт

Положението бе изтървано дотам, че разгонените млади стратънци направо се рутеха под бюрата, в тоалетните, в гардеробните, в подземния гараж и, разбира се, в стъкления асансьор. По едно време се стигна дотам, че се принудихме да обявим сградата за „безебателна зона“ от девет сутринта до седем вечерта. На самата обява най-отгоре пишеше точно така: „Безебателна зона“; под заглавието две стилизирани фигури със съответните анатомични атрибути се чукаха кучешката. Около тях бе очертан плътен червен кръг, пресечен от диагонална линия — „Шибането забранено“. (Надали имаше друг такъв по цялата Уолстрийт!) Но, уви, никой не го прие на сериозно.

Нещата обаче си вървяха и във всичко имаше определен смисъл. Всички бяха млади и красиви и всички се възползваха от моментните възможности. „Не изпускай момента“ — това беше корпоративната мантра, която гореше като вечен огън в душите на всички млади стратънци и вибрираше в свръхобострените центрове на удоволствие на още юношеските им мозъци.

А постигаха невероятни успехи — спор нямаше! Печелеха страхотни пари. Всеки новобранец-брокер се предполагаше да изкара поне двеста и петдесет хиляди през първата си година. Не минеше ли тази граница, значи надали нещо ще излезе от него. Ако през втората година не направиш петстотин хиляди, попадаш в графата „слаб и безполезен“. А ако през третата година не се докараш до милион и отгоре, направо ставаш обект на всеобщи подигравки. При това говорим за минимални суми. Сериозните играчи правеха три пъти по толкова.

И това охолство се стичаше надолу по пирамидата. „Асистентките по продажбите“ — префърцунено название на секретарките — правеха над сто хиляди на година. Дори момичето от телефонната централа получаваше осемдесет хиляди — само да вдига телефона. Истинска старовремска треска за злато, превърнала Лейк Съксес в демографски феномен. Младите стратънци — на практика още деца — започнаха да го наричат „Брокерския Дисниленд“ и всички до един съзнаваха, че ако по някаква причина ги изхвърлят от лунапарка, никога вече няма да видят такива пари. И именно този страх битуваше някъде из дълбоките дебри на съзнанието им: страхът, че някой ден ще изгубиш работата си. И какво ще правиш тогава? Защото, веднъж провъзгласен за стратънец, от теб се очаква да живееш Живота с главно „Ж“ — да караш най-изисканите коли, да се храниш в най-луксозните ресторанти, да раздаваш най-тлъстите бакшиши, да се обличаш в най-скъпите дрехи и да живееш в прословутия лонгайлъндски Голд Коуст. Дори да си най-пресният новак, пак заемаш пари от първата банка, която е достатъчно откачена, че да те кредитира — без значение при каква лихва, — и подпушваш Живота, независимо дали си готов за него, или не.

Положението бе изтървано дотам, че имения купуваха дори младежи, страдащи още от тийнейджърско акне и едва сдобили се с първата си самобръсначка. Някои от тях бяха толкова млади, че дори не се нанасяха на новия си адрес, защото се чувстваха по-добре у дома, при мама и тате. През лятото наемаха охолни вили в някое от градчетата Хамптън с отоплявани басейни и пищни гледки към Атлантическия океан. Уикендските им партита бяха толкова упадъчни, че неизменно приключваха след намеса на полицията. Свиреха скъпо платени банди, диджеи въртяха плочи, младите стратънки танцуваха по цици, стриптийзьорките и проститутките се смятаха за почетни гости и неизбежно в някакъв момент от вакханалията младите стратънци хвърляха всичко от себе и се отдаваха на страстите си ей така — под открито небе, като животни в обор, щастливи да изпълнят „на живо“ пълната програма пред все по-множащата се публика.