Деца от кръв и кости [bg]

Глава пета

Зели

За миг дъхът ми секва.

Момичето с бакърената кожа се тресе от толкова силен страх, че той протича и в мен.

Виковете и писъците се усилват, докато стражите трополят по пътя, приближавайки се с всяка изминала секунда. Не може да ме хванат с това момиче!

Ако се случи, аз съм мъртва.

— Пусни ме — заповядвам аз, почти толкова отчаяна, колкото и тя.

— Не! Не, моля те! — Сълзи изпълват очите й и ме стиска по-силно. — М-моля те, помогни ми! Направих нещо непростимо! Ако ме хванат…

Очите й са пълни с ужас, който познавам прекалено добре. Защото, когато я хванат, въпросът не е дали ще умре, а кога. Веднага? Гладувайки в затвора? Или стражите ще й се изреждат, предавайки я един на друг? Ще я унищожат отвътре, докато се удави в собственото си нещастие?

Трябва да защитавате тези, които не могат да се защитят сами — промъква се в главата ми сутрешният урок на Мама Агба. Представям си строгия й поглед. — Така ни служи жезълът.

— Не мога — прошепвам аз, но още докато думите излизат от устата ми, се приготвям да се бия.

По дяволите!

Няма значение дали мога да помогна.

Няма да понасям себе си, ако не го направя.

— Хайде!

Сграбчвам ръката на момичето и хлътвам в един от фургоните за тъкани, по-голям от останалите. Преди търговката да успее да изпищи, аз закривам с ръка устата й и притискам камата на Тзеин до шията й.

— К-какво правиш? — пита момичето.

Оглеждам наметалото й. Как изобщо е стигнала толкова далече? Бакърената й кожа и тежките й дрехи говорят за благородно потекло, цялата е в кадифе в златни оттенъци.

— Сложи си онова там, кафявото — нареждам й аз и се обръщам към търговката. Капки пот се стичат по тъмната й кожа, едно погрешно движение може да бъде последното в живота й. — Няма да те нараня — обещавам аз. — Просто ще направим размяна.

Докато момичето се преоблича, аз надничам откъм предната част на фургона, стискайки по-силно, когато търговката издава приглушено хлипане. На пазара вече има толкова много стражи, че може да са и цяла армия. Тичащите селяни и търговци засилват хаоса. Търся начин да се измъкнем от тази лудост, но не виждам път за бягство. Нямаме избор.

Трябва просто да опитаме късмета си.

Когато се скривам обратно във фургона, момичето тъкмо спуска новата качулка ниско над челото си. Грабвам разкошното й наметало и го пъхвам в ръцете на търговката. Когато мекото кадифе се разстила между пръстите на жената, страхът в очите й намалява.

Отдръпвам камата от шията й и грабвам простичко наметало и за себе си, скривайки бялата си коса под тъмната качулка.

— Готова ли си? — питам момичето.

Тя едва кимва. Но макар че за момент в очите й проблясва решителност, все още усещам парализиращия ужас.

— Хайде!

Грабвам ръката й и излизаме в хаоса навън. Стражи се спират точно пред нас, но кафявите пелерини ни пазят. Те търсят благородна кръв. Благодаря на боговете!

Може би имаме някакъв шанс.