Зовът на барабана [bg]

Луната висеше ниско над дърветата, когато най-сетне спряхме. Събудих се, защото Младия Иън се размърда и скочи сънливо от каруцата, за да помогне на Джейми да върже конете. Надникнах и видях широката ивица вода, която течеше между брегове от тиня и наноси. Черната река блестеше в сребристо там, където се завихряше покрай каменистия бряг. Бонет, с обичайното за Новия свят омаловажаване, го беше нарекъл поток, но можеше да мине за съвсем прилична река.

Мъжете се движеха из сенките, вършеха си работата и само от време на време си разменяха по някоя дума. Движеха се необичайно бавно, като че ли избледнели в нощта, обезсилени от изтощението.

— Иди си намери място за спане, сасенак — каза Джейми, като дойде да ми помогне да скоча от каруцата. — Аз трябва да дам провизии на нашия гост и да го изпратя по пътя му. Да избърша конете и да ги спъна да пасат.

През нощта жегата не беше намаляла особено, но въздухът ми се струваше по-свеж близо до водата и аз се посъживих малко.

— Не мога да заспя, докато не се изкъпя — казах и дръпнах мокрия корсаж на роклята от гърдите си. — Чувствам се ужасно. — Косата беше полепнала по слепоочията ми от пот, усещах се мръсна и всичко ме сърбеше. Тъмната вода ми изглеждаше хладна и приканваща. Джейми хвърли поглед към нея и подръпна смачканото си шалче.

— Разбирам те, но бъди внимателна. Бонет казва, че в средата потокът е достатъчно дълбок, за да мине корабче, а теченията са силни.

— Ще остана до брега. — Посочих надолу по течението, където брегът се извиваше в реката, а върбите по него блестяха сребърни на лунната светлина. — Виждаш ли онова място? Там би трябвало да има вирче.

— Да. Е, добре, върви, но внимавай — каза той отново и ме стисна за лакътя. Когато се обърнах, една едра светла фигура се извиси над мен; беше нашият гост. Единият крачол на бричовете му бе потъмнял от изсъхнала кръв.

— На вашите услуги, мадам — каза той и се поклони любезно въпреки ранения си крак. — Да се сбогувам ли сега с вас? — Стоеше малко по-близо, отколкото ми харесваше, и аз бях принудена да се отдръпна назад.

— Да — кимнах му и отметнах назад един провиснал кичур. — Желая ви късмет, господин Бонет.

— Благодаря ви за любезните пожелания, мадам — отвърна той тихо. — Но съм разбрал, че често човек сам си кове късмета. Лека нощ, мадам. — Поклони се отново, обърна се и закуцука тежко като призрак на ранена мечка.

Шумът на потока заглушаваше повечето обичайни нощни звуци. Един прилеп прелетя над осветен от луната участък от водата в преследване на миниатюрни насекоми и изчезна в нощта. Дори нещо да се спотайваше в мрака, не издаваше нито звук.

Джейми изсумтя тихо.

— Е, имам някои съмнения за тоя човек — каза той, сякаш отговори на въпрос, който не бях изрекла. — Надявам се, че добрината ми няма да се окаже голяма глупост.

— Все пак не можеше да ги оставиш да го обесят — казах аз.

— О, да, можех — изненада ме той. Видя, че го гледам, и се усмихна, кривата му усмивка едва се виждаше в мрака.